„Може би не трябва да го убивам.“
Не само че не трябваше да убива Ма’елкот сега, не трябваше да го убива изобщо. Това беше моделът на Каин — когато си застрашен, убивай. Но той би могъл да избере да не робува на собственото си минало.
Може би тук, в затвора на Желязната стая, той беше открил една нова свобода.
„Всички смятат, че аз съм само Каин; че това са границите ми.“
Да излезе извън модела на Каин — началото беше поставено. Може би ако останеше отвън, ако започнеше да го заобикаля, така да се каже, да използва шаблона си като оръжие — този шаблон, който определя какво очакват от него приятелите му и враговете му, на какво смятат, че е способен — той би могъл да постигне всичко.
Защо да се примирява с по-малко от всичко?
Да спаси Шана. Да спаси себе си. Да измъкне Краля на Кант от лайняната дупка, в която го беше накиснал. Да спипа Колбърг. И да прецака Студията, като спаси Империята от Втора война за трона.
Той видя възможността, съзря смътната, неясната пътека през мъглата, която беше толкова опасна, че от самата мисъл за нея му спря дъхът. Но вече беше поел по нея — беше се придвижвал опипом, откривайки пътя си между ямите и тресавищата — а сега над него беше изгряло слънце и мъглата бе започнала да се топи. Разбра, че вече е започнал да действа правилно, вървеше по пътеката, която щеше да го отведе до всичко, стига да намери куража да рискува. И най-слабото колебание, най-смътната проява на страх — и край с него. И при най-слабата демонстрация на несигурност демоните, които пазеха пътеката, щяха да се приближат и да го разкъсат, но това не го притесняваше.
Точно това в шаблона Каин никога нямаше да се промени — изпитваш ли съмнения, действай.
Устните му се разтеглиха в широка усмивка.
— Знаеш ли какво? — рече ведро той право в яростното лице на Ма’елкот. — Мисля, че няма да те убия.
Очите на Ма’елкот се разшириха, след което веждите му се събраха.
— Разбира се, че няма. Какво те кара да смяташ, че ще успееш?
— Нека го кажем по следния начин: надявам се, че няма да се наложи.
— Стига игрички, Каин. Очаквам отговора ти.
— Цял ден стоиш тук, нали? Сигурно е много дразнещо да я разпитваш с тази мрежа на главата. Нищо чудно, че си в такова настроение. Макар че като се замислиш, е доста забавно; ако носиш мрежата, не можеш да използваш магията си, за да я накараш да отговори. А без мрежата не можеш да си спомниш какви въпроси трябва да зададеш или дори защо си я завързал тука. И в такъв случай какво ти остава? Болката? Знаеш предварително, че няма да свърши работа при някой адепт.
— Не съм я докосвал — изсумтя Ма’елкот. — Отоците са получени при залавянето ѝ.
Възелът в гърдите на Каин се отпусна.
— Тогава какво ѝ е? — попита той. — Защо гледа така втренчено?
— Каин, аз съм търпелив мъж — прогърмя застрашително Ма’елкот, — но не и днес.
— Да, без майтап. Нито пък аз. Виж какво, ако продължаваш да държиш тая мрежа на главата си, мога просто да ти скоча и да те пребия до смърт.
Ма’елкот повдигна едната си вежда и леко се подсмихна; гневът му внезапно се беше превърнал във веселие.
— Нима?
— Да. Знаеш, че мога; въпреки размерите ти и цялата ти сила, ти не си воин. Без магията ти ще те просна като торба с камъни.
— Няма да можеш да избягаш от двореца.
Каин сви рамене.
— Правил съм го преди.
Ма’елкот сви замислено устни.
— Така, значи — рече най-накрая той. — И защо ми го казваш това?
— Просто те уведомявам. — „И отвличам вниманието ти от това къде съм бил.“ — Ако ти желаех злото, бих могъл да ти отнема живота. Още сега. — Той разпери ръце, показвайки дланите си на Ма’елкот в жест на невинност. — Освен това искам от теб да свалиш тази мрежа.
— И защо? Не се надявай, че заклинанието, което пази любовницата ти, ще ѝ помогне да се освободи. Може и да забравя защо съм я вързал тук, но няма да забравя за какво съм използвал мрежата и че след като си я сложа на главата, веднага ще се сетя кой е Смешника Саймън.
— Не, не, не, изобщо не става дума за това. Първо, тя не ми е любовница. Заряза ме преди месеци. Второ, тя не е Смешника Саймън — не и в смисъл, че организира защитата на враговете на Империята.
— Стига, Каин. Самият Бърн…
— … е идиот и ти го знаеш. Той предположи, че е тя; и Палас никога не си направи труда да посочи грешката му. Тя просто защитаваше истинския Смешник Саймън.
— Хм. — Ма’елкот извърна глава настрани, след което отново го погледна. — По едно време той смяташе, истинският Смешник Саймън си ти.