Каин изсумтя.
— Не съм чак толкова умен. Нито той, очевидно. Но мога да ти кажа кой е истинският.
Ма’елкот скръсти масивните си ръце.
— И?
Лъжата излезе от устата му с лекота, без колебание.
— Кралят на Кант.
— Невъзможно — отвърна веднага Ма’елкот. — Херцог Тоа Сител…
— … е бил напълно изигран. Научих го от устата на самото Величество.
— Но… но… — заекна Ма’елкот, мръщейки се.
Каин едва не се изсмя на глас; никога не си беше представял, че ще види императора затруднен в избора на думи.
— Искаш ли да разбереш какво правят в момента? Свали мрежата.
— Не виждам…
— Естествено — сопна му се Каин. — Прекарал си цял ден в стая без прозорци, която кара всеки да напълни гащите само при мисълта, че трябва да почука, за да ти каже какво става отвън! А самият ти не усещаш нищо в Потока, защото си увил главата си с тази проклета мрежа. Нали искаш да си бог за Децата си, Ма’елкот? Добре, в момента хиляди от тях крещят за помощ, докато двамата с теб разговаряме. Не искаш ли да излезеш навън и да погледнеш? В момента гори половината от шибания ти град!
— Гори? — каза Ма’елкот и гласът му внезапно прозвуча незряло и уязвимо, като на сънено малко момче.
Ръцете му се вдигнаха сякаш по собствена воля и издърпаха мрежата през главата му заедно с няколко дълги кичура от къдравата му коса, откъснали се от скалпа му със слаб звук като от разпорване на дреха, който Каин едва дочу, но който сигурно беше прогърмял в черепа на Ма’елкот.
Когато най-после свали мрежата, императорът я захвърли настрани. Надигна глава като ловец, дочул далечния зов на плячката си, и застина в тази поза като вкаменен.
Изрече само едно тихо „Ааах…“.
Каин си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Ма’елкот не помръдваше, дори не дишаше — той се взираше в някаква невъобразима далечина, а лицето му беше безизразно като речен камък.
Един дълъг миг Каин беше също толкова напрегнат, колкото и Ма’елкот; после отмести поглед встрани и се насили да се обърне и да се раздвижи, да отиде до олтара, на който лежеше завързаната Палас Рил.
Очите ѝ гледаха широко отворени и пусти; Каин почувства същата празнота и хлад в гърдите си. Около ноздрите ѝ имаше засъхнала кръв, косата ѝ беше изгубила блясъка си, в нея имаше оплетени клечки и късчета бурени от реката. Той протегна ръка към лицето ѝ, за да издърпа нежно една треска от косата, но някаква свирепа, цинична част от мозъка му му се подигра: „Разбира се, сега вече можеш да я докоснеш, след като е завързана.“ Каин отдръпна рязко ръката си и лицето му пламна от необясним срам.
— Палас… — промърмори той тихо, за да не го чуе Ма’елкот, и наведе глава, за да се взре в празните ѝ очи. — Палас, къде си?
При тези му думи гърдите ѝ се надигнаха сякаш от някакъв неочакван прилив и заедно с поетия въздух в очите ѝ се появи осъзнаване.
— Каин… — рече тя. В гласа ѝ отекна някакво странно ехо, чието значение той дори не се опита да разбере. — Толкова си жив…
Очите му започнаха да парят.
— Не разбирам…
— Аз съм в безопасност, Каин — рече едва чуто тя, поглеждайки го така, сякаш се намираше някъде много, много далеч. — Не могат да ме наранят… Спасявай се…
— Палас… — изрече безпомощно той.
Докато светлината отново напускаше очите ѝ, тя прошепна:
— Сега вече разбирам толкова много неща… Трябваше да сме много по-щастливи… Съжалявам за болката ти…
Палас се върна обратно в загадъчното място вътре в себе си, откъдето се беше появила, и отнесе сърцето му със себе си.
„Заклевам се, че всичко ще бъде наред. Ще оправя всичко. Кълна се.“
Той можеше просто да стои и да я гледа, без да помръдва, потънал в агонизиращи мечти за щастие, докато зад него не се разнесоха стъпки и чудовищната ръка на Ма’елкот не го стисна за врата като челюст на дракон.
— Какво си НАПРАВИЛ?
Тежестта на императорската ръка накара Каин да се свлече на колене край олтара. Силата на хватката му го задушаваше.
— Ма’елкот… какво…?
— Децата ми пищят от болка и страх; гърчат се в паника и животът им потъва в нещастие и ужас; и вината за това е твоя!
„Може би трябваше да го убия, докато имах тази възможност — помисли си Каин, обзет от противна слабост. А след това със закъснение се запита: — Как е разбрал?“
Опита се да се бори, да говори, за да отрече истината, но хватката на Ма’елкот пречеше на гласа да излезе от гърлото му и блокираше притока на кръв като гарота; в стаята притъмня.