„Боже всемогъщи“, помисли си Каин, докато тръскаше глава в опит да прогони звъненето в ушите си, което беше почти толкова силно, колкото и гърмежът. Той дори не можеше да си представи съществуването на подобна сила. Не познаваше магия, която да е способна на това.
„Дали за него изобщо има някакви граници?“
Когато Ма’елкот издигна отново ръката си към небето, Каин каза:
— Това е малко глупаво, не мислиш ли?
Императорът се извърна към него, без да сваля ръката си, и в очите му проблесна зелен огън.
— Внимавай, Каин…
— Добре де, добре. Остави заплахите за някой друг път, става ли? Помисли върху това, което правиш, Ма’елкот! Нима смяташ да останеш тук цяла нощ и да хабиш силата си за нищо? След около час, а може и по-малко, всеки пожар, който си угасил, ще се разгори отново, и то още по-голям.
Императорът бавно отпусна ръката си и светлината в очите му постепенно угасна.
— Така е. Прав си; занимавам се с дреболии. Буря — рече отчаяно той, — решението е в бурята, гръмотевична буря, която да потуши пожарите и да принуди бунтовниците да се приберат в домовете си, но… но аз изпратих облака в Каарн. Ще са ми нужни часове, за да призова буря… А междувременно Анхана ще гори; докато призовавам бурята, няма да мога да гася пожарите, а не мога да призова буря, докато…
Гласът му секна; Каин почти изпита съжаление към него, към терзанията, които го разкъсваха.
— Да, лоша работа. Имам новини за теб. Това не е най-големият ти проблем.
— Има ли и друго?
Каин кимна.
— Ти виждаш само външната страна, разбираш ли? Виждаш резултатите. Трябва да вникнеш в причината. Знаеш ли какво подбужда тези бунтове?
— Страх, предполагам…
— Точно така — отвърна Каин. Той погледна към града с присвити очи и си пое дълбоко дъх, за да постигне точно премерената пауза. — Страх, че ти си актир.
Каин се обърна отново към Ма’елкот, изчаквайки го да вникне в думите му.
Императорът изглеждаше като ударен с тояга. Гърлото му се сви и той успя да произнесе само една-единствена дума:
— Как?
— Сам си си виновен — обясни Каин, опитвайки се да прикрие задоволството си. — Твоят лов на актири изпълни хората с ужас. Справи се отлично със задачата да избиеш от главите им страха от актирите, който напълно естествено се изкриви в страх от теб. Нали ти казвам, зад всичко това стои Кралят на Кант.
Той се взря в лицето на императора, опитвайки се да разчете скритите зад болката мисли. Беше ли успял да го убеди? Трябваше да му подхвърли тази информация още сега, докато тя имаше някаква стойност — след няколко часа Кралските очи щяха да му докладват същото и тогава вече щеше да е твърде късно.
— В този град слуховете се разпръскват лесно; поне половината от всички просяци на Анхана са Поданици на Кант — продължи Каин. — Нищо чудно, че хората вярват. Твоят лов на актири ги научи да се отнасят с подозрение към всичко в съседите им, което е необичайно или необяснимо, приучи ги непрекъснато да се оглеждат за актири. Пък и нали знаеш, че в теб има доста неща, които хората намират за страшнички.
Кълвеше ли?
— Но това е абсурдно…! — настоя Ма’елкот. — Защо аз, който направих толкова много…?
Каин се пресегна и положи длан върху едната ръка на императора. Погледна го в очите и поклати съжалително глава.
— Ти го възприемаш от рационална гледна точка, Ма’елкот. Търсиш разумен отговор в една безразсъдна ситуация. Никога няма да го получиш.
— Но накрая те не може да не си спомнят…
— Да. Накрая. Когато целият град се превърне в пепел и всеки оцелял благородник открито ти обяви война. Цялата Империя е обхваната от пожари. Така, както аз виждам нещата, на теб ти остава само една възможност. Унищожи Кралството на Кант. Разполагаш с не повече от двайсет и четири часа.
Ма’елкот потърси опипом ръката на Каин и я стисна.
— Двайсет и четири часа…
— Трябва да го спреш сега, преди нещата да излязат от контрол. Трябва да го направиш, преди благородниците да се намесят.
— Ще го сторя. Ще го спра. Ще наводня града с войници; ако се наложи, ще изравня Лабиринта със земята. Това трябваше да бъде направено още преди години.
— И ще се провалиш.
Каин облиза кръвта от устните си и ги разтегли в зловеща усмивка.
Това, което правеше тук, на тази кула, не се различаваше кой знае колко от битките — всъщност то си беше битка, но от един по-различен вид. Той се сражаваше за собствения си живот, за живота на Шана и за живота на Краля на Кант. Няколко часа по-рано мислеше, че предава най-добрия си приятел; сега, ако успееше да насочи Ма’елкот в правилната посока, предателството щеше да се превърне в услуга. Всяка лъжа, която беше казал на Краля, щеше да стане истина.