— Но… но как ще помогне това…?
— Никак. Няма да научиш нищо по-различно от онова, което вече знаеш, но Величеството не знае това. Разбираш ли? Ще трябва да действа бързо, за да се предпази. Не може да си позволи да бъде разкрит пред всички. Ако бъде свързан публично с актирите, благородниците няма да въстанат заедно с него и от цялата работа нищо няма да излезе. Ще напълниш тълпата със Сиви котки, преоблечени като граждани, и щом той се появи, те веднага ще го заловят.
— Смяташ, че ще се опита да спаси Палас Рил? — попита скептично Ма’елкот.
— Не, по дяволите — отвърна Каин. — Всъщност не тя е примамката, а ти.
— Аха… — Погледът на Ма’елкот отново се замъгли. — Аха, започвам да разбирам…
— Тя изобщо не го интересува. О, да, ако получи възможност да я убие, той ще го направи. Но онова, което всъщност го интересува, е възможността да убие теб.
— А ще получи ли тази възможност, Каин? Дали Палас Рил не е получила силата си от онзи Паслава?
— Може би, но аз ще се справя с него още тази вечер. Виж какво, имам по-добра идея — рече той, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. Каин знаеше, че Ма’елкот скоро сам щеше да се сети за това; хубаво би било да го подхвърли сам и да спечели още няколко точки. — Защо изобщо да те застрашаваме? Ти си твърде важен за Империята, за да те подлагаме на опасност. Можеш да направиш някоя от онези материални илюзии, фантазиите, нали? Като онази елфка, която предвожда Лицата, как ѝ беше името?
— Киърандел — отвърна замислено Ма’елкот. — Да… да, мисля, че мога.
— Тогава няма смисъл изобщо да се появяваш там. Направо оттук, от Сумрачната кула, създаваш свой образ и го караш да се движи, да говори и да диша като истински. Така нищо няма да те застрашава. Можеш да извършиш цялата операция като фантазия. Мамка му, дори нямаш нужда от истинската Палас Рил — можеш да проектираш и нейна илюзия. Това няма да те затрудни, нали?
Каин наблюдаваше как колелцата в ума на Ма’елкот щракат, докато императорът обмисляше операцията от всички възможни ъгли и преценяваше всички евентуални последствия.
— Не — отвърна бавно той. — Не. Палас трябва наистина да се намира на стадиона; дори моите илюзии си имат ограничения. Играта на светлина и сянка, косата ми, разрошвана от вятъра, дори гласът ми. Онова, което чувам със съзнанието си, може да противоречи на онова, което чуват ушите ми. Не можем да си позволим подобни разминавания, защото враговете ни ще заподозрат нещо нередно.
— Не, не бива — отвърна Каин с нисък и отчаян глас. — Не можеш да я откараш там. Твърде е опасно. Моля те. — „Моля те — помисли си той, — не ме хвърляй в тези бодливи храсти…“ — Мога да ти помогна, Ма’елкот. Мога да уредя всичко. Но ако Палас е застрашена по някакъв начин, сделка няма да има.
Ма’елкот пристъпи към Каин и се надвеси над него, взирайки се дълбоко в очите му.
— Така, значи. Накрая всичко опира до жената.
Каин не отговори; сърцето му биеше толкова силно, че той едва ли щеше да произнесе ясно и една дума.
— За последния час едва не те убих поне два пъти — промърмори Ма’елкот. — Кралят на Кант е, или беше, един от най-близките ти приятели. Той те направи почетен барон на Кант, даваше ти убежище, споделяше с теб хляба, виното и може би най-съкровените си мисли. А ти го предаваш на мен — заради една жена. Заради Палас Рил.
— Тя е в ръцете ти. Аз я искам — изрече Каин с дрезгав глас. — Когато всичко това приключи, повече няма да се нуждаеш от нея. Дай ми я.
— Защо? Нали каза, че вече не сте любовници?
— Изборът беше неин, не мой. — Каин изпъна рамене и погледна в очите на императора със спокойна откровеност. — Обичам я, Ма’елкот. Винаги съм я обичал. Докато е жива, винаги съществува възможността да промени отношението си към мен.
Той произнесе тези думи с цялата възможна искреност; ако Ма’елкот усетеше истината в гласа му, може би нямаше да забележи пукнатините в лъжите му.