— Но Ма’елкот няма да падне. Това не може да стане.
— Не залагай живота си на това. Не мислиш ли, че напоследък се държи малко странно? Внезапните гневни избухвания, натрапчивата му мания за мен, за това, къде съм бил, какво съм правил. Започвам да си мисля, че полудява.
Тоа Сител присви очи и зарея поглед. Каин знаеше, че той вече размишлява над думите му.
— Естествено — продължи Каин, — утре всичко ще се изясни. Но според мен ти вече разбираш, че Ма’елкот не е неуязвим. Щом на нас ни е ясно, то значи, враговете му също го знаят.
— Каин…
— Съжалявам за синовете ти, Тоа Сител. Знам, че след толкова време думите ми не значат нищо, но ти се кълна, че никой не знаеше колко ужасна ще бъде Войната за трона. Монашеският съвет никога нямаше да ме изпрати тук, ако подозираше, че нещата ще се развият така. Аз също не искам да стана свидетел на още една война. Помисли върху това. Тук трябва да има някой, който да поддържа реда, в случай че Ма’елкот падне. А аз не мога да се сетя за някой друг, който би могъл да свърши по-добра работа от теб.
Мускулите в крайчетата на устата на Тоа Сител се напрегнаха и отпуснаха, а погледът му бавно се фокусира върху Каин.
— Ела. Трябва да уредим бягството ти.
15.
— Не мога да повярвам, че му се доверяваш. — Бърн крачеше яростно напред-назад, размахвайки ръка във въздуха. — И не мога да повярвам, че се каниш да я освободиш! След всичко, което ми причини тя! Знаеш ли колко от момчетата ми уби?
— Шшт, скъпо момче — избоботи Ма’елкот. — Успокой се. Не вярвам на Каин. Нито пък ще освободя Палас Рил. Онова, което направи на доковете… — През красивото му лице премина сянка. — Самият аз не бих могъл да го постигна. Тя се превърна в Сила; твърде е опасно да бъде оставена жива. Не мога да го позволя.
— Но ти каза на Каин…
Масивните рамене се повдигнаха и отпуснаха.
— Все пак тя е ранена смъртоносно в гърдите. Според мен и без това животът скоро ще я напусне; ще остане жива само докато имаме нужда от Каин. — Той се усмихна в брадата си. — Може пък да е поучително, ако приложим онова заблуждаващо заклинание върху нея наистина, вместо…
— Имаш нужда от него за какво? Защо го пусна да излезе оттук? — Гласът на Бърн се извиси и в него се появи капризна нотка. — Защо не ми позволяваш да го убия?
— Може и да го направя, но още не. — Ма’елкот постави ръка върху рамото на Бърн. — Онова, което той ми разказа, звучеше доста убедително; съответства на всички факти, а и той имаше отговори на всичките ми въпроси. Това само по себе си е достатъчно, за да събуди подозрението ми — само измислиците могат да бъдат така точни. Животът не е толкова подреден.
Той се обърна величествено, като плаващ срещу вятъра платноход, и се приближи към олтара. Погледна към застиналото бледо лице на Палас Рил, протегна ръка и докосна затворените ѝ очи.
— А и аз вече имам причина да се съмнявам в думите на Каин — продължи той. — Но планът му подхожда на целите ми толкова добре, че чак му се възхищавам — невероятна печалба без никакъв риск. Може пък наистина да ми е верен. Допускам тази възможност, но не разчитам изцяло на нея. — Императорът вдигна глава и замисленото изражение изчезна от лицето му; внезапно той впери напрегнат поглед в лицето на Бърн. — Дай ми ножа си. — Ма’елкот протегна ръката си към него; Бърн извади камата от канията ѝ и я подаде без колебание на императора. Оръжието изглеждаше съвсем дребно в шепата му; Ма’елкот я вдигна към очите си и я огледа. Приличаше на джобно ножче. — Тази мрежа, която дадох на Каин — когато я вдигнах от пода, аз я белязах.
В очите му проблесна зеленият пламък. Той стисна камата в юмрука си и я погледна съсредоточено. Острието проблесна, отразявайки изумрудения цвят на очите му. Когато светлината изчезна от лицето му, камата продължаваше леко да сияе. Ма’елкот я върна на Бърн, който я пое предпазливо, усещайки топлината на императорската ръка върху дръжката ѝ.
— Насочиш ли този кинжал към Каин, той ще се загрее и ще засвети в зелено. Проследи го и разбери какво е намислил. Вземи със себе си отряд Котки. Ако ти се удаде възможност да заловиш или убиеш Краля на Кант и някой от Поданиците му, възползвай се от нея. Не го следи твърде отблизо. Не мога да ти дам Наметало, защото всичките ми сили ще ми трябват, за да призова бурята.
— Ще го направя, Ма’елкот — каза Бърн и стисна камата така, сякаш тя бе символ на клетвата му. — Знаеш, че можеш да ми вярваш.
— Знам, Бърн, и разчитам на теб.
Ма’елкот се обърна и погледът на Бърн се плъзна по голото тяло на Палас Рил. Отсъстващият поглед в очите ѝ, синините по слабата ѝ фигура, окървавените превръзки на гърдите ѝ, дори веригата, която приковаваше ръката и крака ѝ към олтара — той никога не беше виждал нещо толкова еротично през живота си. Желаеше я толкова силно, че дъхът му секна.