— Ъъъ, Ма’елкот?
— Да, сине мой?
— Когато приключиш с Палас, ще ми я дадеш ли? Все пак — додаде бързо той — нали аз я залових. Така ще е честно.
— Ммм, да. Може. Така ще е честно.
16.
— Каин се върна онлайн.
Колбърг скочи като хрътка, надушила дивеч.
— Колко време го нямаше?
— Един час и седем минути, Администратор.
— Идеално, идеално. — Той се наведе напред, стрелвайки с поглед сопитата; няколко часа по-рано те най-накрая бяха решили да седнат на столовете, които им беше осигурил. Никой от тях не помръдваше. Според него можеше просто да са заспали.
Екранът в Техническия център показваше вътрешността на желязната карета. Все още нямаше монологване. Каин разговаряше безцеремонно с един мъж, в когото Колбърг разпозна онзи тип Тоа Сител, херцога. В каретата имаше още двама мъже; те носеха униформите на дворцови рицари. Каин непрекъснато поглеждаше през решетките към пожарите и хората, тичащи напред-назад по улиците — някои бяха въоръжени, други кървяха, трети разнасяха сандъци, бъчви и стомни, четвърти се хвърляха разярени върху крадците, които се опитваха да им отмъкнат плячката.
— Чудесно — прошепна Колбърг. — Прекарват го право през центъра на бунта. Харесва ми… По дяволите, Каин, знаех си, че мога да разчитам на теб. Знаех си.
Колбърг се изсмя шумно при вида на изненадата и ужаса, които се изписаха по лицата на рицарите, когато белезниците на Каин паднаха на земята. Той измъкна отнякъде тънко острие, малък закривен нож, който опря в гърлото на херцога.
— Убийте го — изръмжа Тоа Сител. — Не мислете за мен. Не му позволявайте да се измъкне! Това е заповед!
— Да, действайте — каза им Каин. — И кой ще остане жив, за да може после да каже на Ма’елкот, че е било заповед? Да не мислите, че ще ви повярва? Отваряйте проклетата врата и се дръпнете настрани.
Дворцовите рицари не бяха в настроение да рискуват живота си. Те отвориха вратата и Каин повлече Тоа Сител към разбунтуваните улици. Рицарите, които яздеха отзад като охрана на каретата, се развикаха изненадано, когато ги забелязаха да се отдалечават, но и те не бяха настроени по-авантюристично от другарите си в клетката. Каин и заложникът му успяха да се шмугнат в близката уличка.
— Достатъчно далеч ли е? — попита тихо Тоа Сител.
— Да. На практика съм израснал тук. Никога няма да ме хванат.
— Добре.
Тоа Сител внезапно започна да се бори и да крещи. Изтръгна се от ръцете на Каин и започна да вика на рицарите. Каин го просна с един удар на земята. След това застана над херцога с вдигнат нож, достатъчно дълъг, за да го видят рицарите, които тичаха откъм каретата, после се обърна и се изгуби в червеникавите сенки на уличката.
Гледайки как Каин се промъква из обхванатия от бунт град, Колбърг се подсмихна на себе си. Всички обиди, намерението да унищожи Каин, тягостното присъствие на сопитата в кабината, всичко беше забравено. Това Приключение се очертаваше да е наистина впечатляващо.
Никоя част на Стария град не беше спокойна тази вечер; отвсякъде се носеха викове, звуци от борба и трясък на счупени стъкла и керамика. Каин определено умееше да сее раздори — това беше може би най-големият му талант. Той се промъкна покрай един склад, пред който построен в боен ред взвод редова пехота се опитваше да удържи тълпа от няколко стотици хвърлящи камъни граждани; още докато минаваше покрай тях, някой успя да подпали сградата, която взводът бе превърнал в свое укрепление.
Каин се шмугна в близката обществена тоалетна и изплаши до смърт клечащия вътре гражданин, когато с един силен ритник изби вратата на отходната шахта от пантите ѝ. После се спусна надолу по стълбичката в шахтата и намери прикритата в основата ѝ врата, която го отведе в пещерите под града. След секунда ровене из джобовете си извади запалката на Киърандел; потрепващото ѝ пламъче му осигури достатъчно светлина, за да може да върви уверено напред.
Докато крачеше мълчаливо през пещерите, той разказваше на зрителите за случилото се, редувайки образите с обичайното си майсторство. Само че нещо в разказа му не беше наред. Колбърг се надигна напрегнато и наклони глава като шпаньол, заслуша се внимателно, опитвайки се да определи необичайния елемент. Усещаше се слабо напрежение, лека скованост… Ах, да, това беше.