Колбърг се усмихна доволно. Каин контролираше монологването си. Точно това причиняваше промяната. Сигурно полагаше повече усилия да не изтърси нещо, което да бъде разтълкувано погрешно, и това, разбира се, пречеше на обичайния му освободен асоциативен стил.
Колбърг се усмихна, въпреки лекия спад в качеството на развлечението — усмихна се, защото беше подплашил Каин. „От друга страна обаче — помисли си Администраторът, — той може и да крие някаква информация…“ Тази мисъл пък откъде му беше хрумнала? Колбърг отново се усмихна — това си беше, чисто и просто, параноята на професионалиста.
На няколко пъти в пещерите Каин забеляза отблясъците на огньове. Той заобиколи отдалече местата, където мърморенето на далечни гласове се сливаше с капенето на водата, която се процеждаше през варовика и се събираше в подземните басейни. Принуди се да пропълзи покрай няколко други такива места, защото заобикалянето им щеше да го отведе в непознати райони. В триизмерната плетеница от пещери под града всеки погрешен завой можеше да доведе до няколкочасово търсене на правилния път. Най-накрая се озова на мястото, към което се беше забързал. Около малък огън, стъкнат върху голата скала, седяха трима мъже, приличащи на просяци, и един, който носеше цветната ризница на рицар на Кант.
Те като че ли не се впечатлиха особено от появата на Каин. Той се представи и размени поредица от разпознавателни сигнали с тях, след което те му кимнаха да продължава по пътя си. Когато минаваше покрай тях, той каза тихо:
— По петите ми може да има неприятели. Пазете се. Няма да е зле дори да се махнете оттук.
Рицарят уверено се изправи на крака и отпусна ръка върху дръжката на меча си.
— Искаш ли да ги спра?
— Не. Не искам никой да пострада. Просто бъдете нащрек.
После се отдалечи и намери близката отходна шахта; изкатери се по стълбичката, мина през обществената тоалетна и се озова в озарения от пламъци нощен Индустриален парк.
Каин продължи да се движи в синьо-черните сенки, без да забавя ход. Пустите улици можеха в миг да се напълнят с крещящи, биещи се и плячкосващи тълпи. Когато се опита да се шмугне в една близка уличка, той бе посрещнат от двама мъже, които размахваха заплашително саби с широки остриета.
— Обяви се!
— Да обявя какво?
Острието на меча се доближи опасно близо до гърлото му.
— За императора ли си, или за проклетите актири?
— Лоялисти, а? Чака ви лоша нощ, момчета.
Докато лоялистът се опитваше да реши какво е имал предвид Каин, той се наведе напред, сграбчи го за китката и я изви, изтръгвайки меча от ръката му. Пренасяйки тежестта си на другия крак, той пресекна вика на другия мъж със силен ритник в челюстта. Инерцията от удара го накара да се завърти в пълен кръг, който завърши с разбиването на главата на първия мъж с плоското на собствения му меч. Острието потрепери в ръката му, без да се огъне — добро парче стомана.
— Ха — възкликна той, — никак не е зле.
Задържа меча вдигнат и докато повалените лоялисти събираха дъх, за да помолят за милост, той се шмугна в сумрачната уличка, отдалечавайки се от тях.
Каин се прокрадваше из улиците, избягваше проблемите и тълпите от всякакъв вид, и най-накрая стигна до неосветена сграда, която се стори смътно позната на Колбърг. Един бърз поглед към екрана с телеметрията му подсказа, че точно това е крайната му цел — нивото на адреналин в кръвта на Каин рязко се вдигна, а индикаторът на сърдечната му дейност навлезе в червената скала.
Вратата висеше на единствената си панта. Каин влезе и се изкачи по два пасажа тъмни стъпала.
Когато стигна най-горе, той тихичко повтори сигнала, който бе разменил с Поданиците в пещерите, и получи също толкова тих отговор откъм сенките. Каин пристъпи напред в коридора и се озова пред двама рицари.
— Величеството ме изпраща. Иска веднага да се върнете на стадиона.
Рицарите се спогледаха колебливо.
— Аз, ъъъ, не знам — каза единият от тях. — Трябваше да останем тук, докато Величеството лично не ни освободи.
— Малко е зает в момента. Може и да сте забелязали.
— Извинявай, бароне — обади се другият. — Той беше доста категоричен по този въпрос.
Каин въздъхна и разпери примирено ръце.
— Добре. Ето как стоят нещата. Трябва да поговоря с нашето момче Ламорак там вътре. Разговорът ще е от онези, на които няма да ви се иска да присъствате, схващате ли? Тръгвайте към стадиона и се престорете, че сте повярвали на фалшивото ми съобщение. Величеството ще разбере.