Показвам му мрежата и погледът му се впива в грифоновите камъни с неподправена алчност.
— Играя една хитра игра с Ма’елкот и мисля, че Котките може би ме следят с помощта на магия. Ако съм прав, искам да разбера как ме следят — дали са белязали мен, дрехите ми, този нож, мрежата… Схващаш картинката. Не мога да им позволя да ме следят навсякъде — това ще провали всичко.
— Следят те? — казва той притеснено; погледът му се плъзва нервно към улицата.
— Спокойно. Не са наблизо. Не е нужно, ако са ме белязали.
— Как са успели? Откъде намери тази мрежа?
— От Ма’елкот. — Изсмивам се сухо. — Каква ирония, а? Тази сутрин ти се опита да ме убиеш, като накара Величеството да повярва, че работя за Ма’елкот — и наистина е така. Работя за него. Или поне Ма’елкот си мисли така.
— По дяволите, Каин… — казва Ламорак, а в гласа му се промъква възхищение. — По дяволите…
— Работата е там, че успях да убедя Ма’елкот, че Величеството е Смешника Саймън и че императорът може да изкара него и цялото му Кралство от Лабиринта чрез един вид публичен ритуал с участието на Палас. Благодарение на него той ще успее по магически начин да изтръгне истината за самоличността на Смешника Саймън пред двайсет хиляди души на Стадиона на победата.
— Но защо му трябва на Величеството…
— Не му трябва. Но аз накарах Ма’елкот да си мисли, че Величеството и Кралството му ще се появят, за да се опитат да го убият; така че Ма’елкот и Бърн ще напълнят тълпата с преоблечени Котки, Кралски очи и войници — но Величеството и Поданиците му изобщо няма да са там.
— И какъв е смисълът от това?
Оголвам зъби.
— Смисълът е, че и Ма’елкот няма да е там. Той ще проведе ритуала от разстояние, използвайки фантазия, за да се предпази от покушение. Причината за всичките бунтове, които избухнаха днес, е, че, между нас да си остане, двамата с Величеството накарахме половината град да си мисли, че Ма’елкот е актир. Събират се двайсет хиляди души на онзи стадион и гледат как мятам тази сребърна мрежа върху главата на илюзорния двойник на Ма’елкот.
Нужни са му секунда-две, но накрая очите му се ококорват и ченето му увисва.
— Мили боже… — прошепва той. — Мамка му… Мрежата ще отреже фантазията от Потока и тя ще избледнее и изчезне, точно както се очаква да става с актирите…
— Аха — отвръщам аз с топъл глас. — Хитро, а?
— Всички Котки, офицерите от армията, хиляди граждани…
— Всичките кралски коне и цялото кралско войнство. Да. Правителството на Ма’елкот изчезва в пламъци. Въпрос на часове е да бъде обсаден в двореца „Колхари“.
— Каин… това е гениално. Може наистина да се получи.
— Ще се получи. Трябва да уредя още едно-две неща и всичко ще си дойде на мястото.
— А Палас?
— В момента е в безопасност, доколкото е възможно. Щом започне битката, веднага ще я измъкна.
— От Стадиона на победата? Как ще го направиш?
— Тя няма да е на стадиона; ще бъде в донжона.
— Мама му стара…
— Да. Това е единственото място, откъдето тя не може да издърпа достатъчно енергия от Потока, за да гръмне крушките на Ма’елкот.
— Но… как мислиш да я измъкнеш оттам?
— Знам как да вляза — напомням му аз, вдигайки дясната си ръка. — Сред цялото объркване няма да е много трудно. А за да се измъкнем, ми стига да се добера на една ръка разстояние от нея.
Той ми хвърля остър, преценяващ поглед, но счупените му нос и челюст му придават по-скоро комичен вид. Махвам с ръка.
— Хайде де. Времето ѝ изтича. Да започваме. Огледай ме и намери отбелязването.
Не го изпускам от поглед, докато той си поема дъх и активира менталното си зрение. Ако се опита да ми приложи Подчинението, мъртъв е. Ще намеря друг начин да реализирам плана си.
В продължение на минута или две той мърмори под носа си, докато ме сканира, после кимва с глава и ме поглежда; очите му са се изчистили от мъглата на менталното зрение.
— Прав си. Мрежата е. По някакъв начин могат да я проследят. Не познавам заклинанието, но в нея със сигурност има вплетена някаква сила, освен онази, която струи от грифоновите камъни.
Ха. Ма’елкот сигурно я е белязал в момента, когато я вдигна от пода, преди да ми я подхвърли. Много е хитър този.
Само да дойде утре по пладне, ще му покажа аз какво означава истинска хитрост.
Пристъпвам към прозореца и поглеждам навън. Не забелязвам никой навън да наблюдава мястото, но ако са там, те могат да ме видят.