Но той не можеше да разчита, че това ще я спре.
Докато наблюдаваше фината ѝ грациозност, Величеството започна да осъзнава колко много беше нечовешкото в нея. Боеше се дори да си помисли колко побъркана можеше да се окаже тя. Това, което се очакваше да е безопасен урок по добри маниери, изненадващо заплашваше да се превърне в клане.
Сякаш прочел мислите му, Паслава прошепна:
— Тя знае за мен. Не мога да направя нищо, без да забележи.
Величеството кимна и се усмихна с увереност, която в действителност не чувстваше.
— Добре — каза той, добродушно усмихвайки се. — Извинявам се, че те нарекох аматьорка.
— Много си любезен — подигра му се тя. — А сега се измитай.
— Това няма да стане — каза Величеството тъжно. — Каин беше барон на Кант, а ти го предаде.
— По негова собствена молба — процеди тя през зъби.
— Иска ми се да ти повярвам. — Величеството се огледа и поклати глава. — Нали си наясно, че моите хора са двойно или тройно повече от твоите? Ако се разлетят лайната, повечето от тях ще умрат. Въпреки тайните изходи.
Главата ѝ се вирна като на котка, дочула дращенето на плъх по стените. Очите ѝ отместиха фокуса си и се вторачиха покрай него, сякаш изобщо го нямаше тук.
„Спипах я“, помисли си Кралят.
— Имаш някои качества, кукло — каза той учтиво. — Но трябва да разбереш, че ако се надпикаваш с гиганти — той сложи ръка на гърдите си, — най-много да се опръскаш.
Тя не показа с нищо, че го е чула. Вместо това гледаше вцепенено над главите на въоръжените и изнервени хора, тълпящи се в залата покрай огромните троли, които стояха като стена зад гърба ѝ. Всички в „Залагащия пришълец“ гледаха към нея — Лица, Поданици и обикновени граждани. Всички бяха готови за действие, напрегнати като заредени арбалети, и чакаха дори най-малък знак. Мечовете потрепваха в потните им ръце, всички пристъпваха от крак на крак, готови както да се бият, така и да побегнат. Киърандел промърмори нещо, което дори Величеството, застанал най-близо до нея, едвам успя да чуе.
— Нищо чудно, че всичко това излиза от контрол…
Кралят я погледна намръщено — ставащото изобщо не му харесваше. Какво гледаше тя, мамка му?
— Нещо става.
Шепотът на Паслава прозвуча тревожно.
— Без майтап? — процеди Кралят. Косъмчетата на ръцете и врата му бяха настръхнали, сърцето му туптеше, а върху челото му беше избила студена пот. Внезапно се почувства, сякаш някой му е сипал дрога във виното; подът под краката му се разлюля. Не знаеше какво би могъл да направи в следващата секунда — да сграбчи Киърандел за врата, да избухне в сълзи или да свали панталоните си и да се изходи в обувките си. — Какво е това? Някакво нападение?
— Не знам — прошепна Паслава. — Май не. Нещо е станало с Потока — виждам черни струи, носещи се във всички посоки. Там! Ей там! — извика той, забравяйки, че трябва да шепне, забравил, че Величеството не може да види в каква посока сочи покритият му от Наметалото пръст.
Гласът му трепереше от паника и това беше достатъчен знак за Величеството, чието объркване все повече и повече нарастваше. Той си пое дъх, за да даде заповед за атака, просто защото това беше по-лесно, отколкото да се чака в неизвестност. Киърандел протегна ръка и стисна лакътя му с невероятна сила.
— Недей! — изрече тя бързо и умолително. — Недей… той е тук.
Величеството се опита да издърпа ръката си, но установи, че не е толкова лесно да разкъса хватката ѝ.
— Кой? Кой е тук?
— Долу оръжията! — извика тя. — Приберете ги, всички!
Единствената незаключена врата се пръсна на трески, разнесе се удар на кост и плът в кост и плът.
— Какво? Какво? — Величеството не можеше да разбере какво се случва. Кой се биеше? За какво говореше Паслава? За кого Киърандел казваше, че е тук? — Какво…
— Величество, кажи на хората си да приберат оръжията си! Направи го!
— Ъъъ…
— Да, направи го — каза някой с гласа на Каин. — Нека всички се правят на мили, а?
Величеството се обърна. На вратата стоеше Каин. Раздърпаните му черни кожени дрехи изглеждаха по-зацапани от обикновено, а около очите му имаше синини, но това несъмнено беше Каин.
— Но… но… — промърмори Кралят изумено — нали ти беше арестуван!
— Точно така. — Той пристъпи бавно в залата, тежко накуцвайки с десния си крак. — И в момента отвън има много хора, които ме търсят, така че ще оценя, ако всички останат по местата си. Можете ли вие двамата да уредите това?