— Аз, ъъъ… да. Да, разбира се — рече Величеството с глупаво изражение. После надигна глас: — Чухте ли това? Никой да не излиза! Никой!
Каин закуцука към тях и изгледа Киърандел изпитателно.
— А ти?
Тя отметна глава назад; очите ѝ, с бялото около жълтите ѝ ириси, наподобяваха очите на подплашен кон.
— Ние сме квит, Каин. Каза, че ще ме оставиш на мира.
„Тя може да се изправи срещу сто и петдесет Поданици на Кант, без да ѝ мигне окото — помисли си Величеството озадачено, — но при появата на Каин е готова да се напикае от страх.“
Зад рамото му Паслава прошепна:
— Това е Каин.
— Какво, аз да не съм идиот?
— Не, имам предвид странностите в Потока. Заради Каин е. Той е част от тях по някакъв начин.
Каин каза:
— Мога да ти се отплатя за неприятностите.
— С още хиляда рояла? — изсумтя Киърандел и махна с ръка към помещението, пълно с въоръжени хора. — Виждаш какво ми докара на главата предишната хилядарка.
— Какво ще кажеш за съюз с най-могъщия херцог под властта на новия император?
— Какво? — повтори Величеството за пореден път. Бяха се случили прекалено много неща за твърде кратко време; той не успяваше да проумее всичко. — Какъв нов император? Какъв херцог? Ако си се хванал да сключваш съюзи с херцози, не смяташ ли, че първо би трябвало да помислиш за старите си приятели?
— Аз мисля. — На пръв поглед Каин изглеждаше мрачен като палач, но в дълбините на черните му очи танцуваше някакво ликуване. — Ти си този херцог, за когото говоря. Ти ще бъдеш.
Кралят и Киърандел се спогледаха смаяно.
— Но… — Величеството се опита да подреди хилядите въпроси, които се въртяха в главата му, и да намери онези един или два, които са най-неотложни. — Но как мога да бъда херцог…? Или не, майната му на това, разкажи първо как успя да избягаш.
Каин му се ухили — по зъбите му имаше следи от прясна кръв.
— Два въпроса, един отговор: Предадох те на Ма’елкот. Казах му, че ти си Смешника Саймън.
— Какво си направил?
Стаята сякаш потъмня и се завъртя около Величеството.
— Каквото чу — рече Каин. — Защо не? — Наведе се по-близо до Краля и погледна в очите му, сякаш се опитваше да разчете някакви странни руни в тях. После изрече бавно и решително: — По този начин ще ми помогнеш да спася Палас Рил.
— Палас… — промърмори Величеството.
Разбира се, че щеше да помогне — нямаше нищо по-важно от живота на Палас Рил, от нейното щастие. Кралят се почувства, сякаш се пробужда от сън — как е могъл толкова глупаво да спори тук с Киърандел, докато Палас е в опасност? Той прекара ръка пред очите си и искрено благодари на всички богове, че Каин е дошъл навреме, за да му напомни кое е наистина важно…
Каквото и да търсеше Каин в очите му, изглежда, го намери, макар и това да не го зарадва. За миг устните му се изкривиха недоволно, но лицето му веднага се изглади, сякаш беше изтеглил със силата на волята си нещо неприятно от мозъка си.
— Е, Киърандел — попита той бодро, — кого тук трябва да убия, за да ми налеят едно питие?
Барманът, когото елфката повика, погледна към Величеството и каза с онзи вбесяващ високомерен тон, който се придобива след години работа в хубави ресторанти:
— Дължите ми един роял, господине!
20.
— Но това не е доказателство! — повтаря упорито Киърандел. — Това е само един фокус, но не и реално доказателство.
Понякога най-трудното в една революция е решението да бъде обявена.
— Но е добър фокус. А един добър фокус в някои случаи струва повече от доказателство — казвам, леко усмихвайки се. Кимам към Паслава. — Попитай него.
Паслава не чака Киърандел да му зададе въпрос. Той се навежда напред и събира съсухрените си ръце върху масата до халбата си бира. Лампата на масата хвърля дълбоки сенки върху хлътналите му бузи.
— Вярно е. При двайсет хиляди свидетели Ма’елкот никога няма да може да отрече, няма да може да даде обяснение. Случилото се ще подкопае морала на армията, а без армията да поддържа реда, контролът над града — и над Империята — ще попадне в ръцете на първия, който е готов да го поеме.
Те се споглеждат; в очите им проблясва страстно желание. Въздухът в стаята на Киърандел е неподвижен като в гробница, пламъкът на лампата сякаш е изсечен от лъскаво стъкло. Престореното ми спокойствие започва да им въздейства — заразени от него, те започват да вярват, че свалянето на Ма’елкот е осъществимо, и самата възможност за това ги кара да го желаят почти непреодолимо.