Студената пресметливост в погледа му сякаш оживява от звънтенето на златото.
Аз продължавам:
— Е, вие вече сте свързани помежду си, нали? Доверявате ли се един на друг?
— Повече или по-малко — съгласява се Величеството. — Но Ма’елкот… той може да издържи и една година обсада в двореца „Колхари“…
Навеждам се напред, като изтривам всякакво веселие от погледа си, и лицето ми става безизразно като ледена скулптура.
— Остави на мен да се оправям с това.
Кралят ме поглежда откровено пренебрежително.
— На теб?
— Няма да ми е за първи път.
— Добре, да видим дали съм разбрал добре — изрича Величеството саркастично. — Това са плановете ти за утре: ставаш, закусваш, убиваш Бърн, промъкваш се на Стадиона на победата и дискредитираш Ма’елкот, хапваш нещо за обяд, измъкваш се от стадиона и проникваш в двореца, убиваш Ма’елкот и се измъкваш и оттам, вечеряш, може би обръщаш едно-две питиета и си лягаш. Това ли е?
— Горе-долу — отвръщам. — Забрави едно нещо.
— Кое, следобедната дрямка?
— Не. — Правя ефектна пауза, преди да хвърля същия онзи коз още веднъж на масата. — Смятам и да спася Палас Рил.
При споменаването на името ѝ лицето му губи цвета си и очите му се затварят.
Възползвам се, че той не е на себе си заради Омайването, и продължавам да го обработвам:
— Работата е там, че Тоа Сител по своята същност е свестен тип, който държи на запазването на реда. Има необходимата власт и репутацията на безкомпромисен човек. Той е точно този, от когото се нуждаеш, за да се предпази Империята от гражданска война. От друга страна, той не може да удържа града без твоята помощ, докато не успее да възстанови армията. Нуждаете се един от друг. Той е идеалният избор.
— Забравяш, че също така е предан на Ма’елкот — отбелязва Величеството.
Ухилвам се.
— Мисля, че ще се погрижим за тази част от проблема утре. Той е предан към трона, не към човека.
— Да те вземат дяволите, Каин — промърморва Кралят. — Да те вземат дяволите, ако не си обмислил всичко докрай. Паслава?
Заклинателят с усилие успява да се откъсне от съзерцаването на грифоновия камък в ръката му. Когато най-накрая вдига поглед, очите му са изпълнени с пламенна увереност.
— Можем да го направим — казва той.
— Киърандел?
По време на разговора чертите и формата на лицето ѝ незабележимо са се изменили; очите ѝ от златисти са станали кафеникави, платинените коси — тъмноруси, почти кестеняви, острите скули са се смекчили и са придобили по-човешки вид. Тя поглежда Величеството така, че въздухът между тях едва не се нагорещява.
— Мога да помогна — изрича бавно тя с дрезгав глас, който донякъде ми напомня за Палас.
Каква игра играе тя? Нима може по някакъв начин да усети, че му е направено Омайването?
Следващата ѝ фраза елиминира всичките ми съмнения.
— С теб съм, Величество, но ние трябва… да закрепим нашия съюз по… хммм… официален начин.
Тонът ѝ докарва дори мен до ерекция, мога само да си представям какъв ефект е предизвикал върху Величеството.
Известно време той изглежда зашеметен и чак след малко си спомня, че на света има и други хора освен нея. Изчервява се, прочиства гърлото си, поглежда ме и поклаща глава.
— А ти… какво получаваш от всичко това? Признателността на новия херцог? Но теб изобщо не те е грижа за него, нали?
Свивам рамене.
— Не особено.
— Искаш да кажеш — изрича той бавно, — че ще разрушиш Империята само за да спасиш Палас Рил?
— Точно така.
— Добре — казва той, внезапно усмихвайки се като маниак. — Ще участвам.
Едва не го прегръщам, но се опомням и само му подавам ръка.
Той я стиска.
— И благодаря. Искам да кажа, наистина благодаря, Каин.
— За какво?
— Че ми даваш шанс да ти помогна да я спасиш. Това означава много за мен.
— Да — казвам аз, вече без да ми се гади чак толкова. — Сигурен съм, че е така.
Над стаята надвисва дълго, напрегнато мълчание — като сянка от утрешната война. В този безкраен миг сме способни единствено да седим и да размишляваме върху грандиозността на решението, което сме взели тази вечер.
Най-накрая Паслава нарушава тишината, прокашляйки се.
— Много съм заинтригуван от тази твоя сребърна мрежа — казва той. — Бих искал да я проуча, с твое разрешение.
— Това няма да е възможно до утре. Скрил съм я.
— Сигурен ли си, че това е умно решение? — пита разтревожено Паслава. — Та от тази мрежа зависи успехът на цялото ни начинание! Ако бъде открадната или изгубена…