— Тя е на абсолютно сигурно място — уверявам го със загадъчна усмивка. — Ще имаш шанса да я огледаш утре. За тази нощ… ъъъ… съм намерил някой да ми я наглежда.
21.
Ругаейки тихичко, Бърн се спускаше надолу по въжето. Премина границата на светлината, хвърляна от факлите горе, и продължи нататък, загледан в черната бездна под себе си. Колко дълбока беше тази проклета шахта? И как Каин беше успял да се спусне, без да остави въже горе? И защо се криеше там, долу? Как изобщо успяваше да диша тези шибани смрадливи изпарения?
Той се спря за момент, уви въжето около китката си и използва освободилата се ръка, за да извади камата, която Ма’елкот беше омагьосал за него. Размаха я в къса дъга и забеляза, че зелената светлина е по-силна, когато острието е насочено право надолу. Всъщност сега светеше по-ярко от когато и да било.
Достатъчно ярко, за да освети дъното на шахтата, което се оказа само на няколко стъпки по-долу, и небрежно захвърлената мрежа, лежаща върху камъните като стар непотребен парцал.
Бърн премина от тихи към шумни ругатни. Те отекнаха достатъчно гръмко, че очакващите го горе Котки да трепнат като подплашени коне.
Каин знаеше; по някакъв начин този хитър дребен шибаняк беше научил за проследяването и нарочно беше хвърлил мрежата тук. Бърн пусна въжето, измина последната част от разстоянието, летейки, и се приземи върху леко присвитите си крака. Наведе се и посегна към мрежата, но се поколеба и промени решението си. Ухили се и запълзя обратно нагоре, към осветения от факлите изход на шахтата.
— Вие четиримата — изръмжа той, посочвайки първите войници, които му попаднаха, — оставате тук! Той ще се върне да си вземе мрежата. Не го закачайте. Веднага щом се появи, един от вас да дойде да ме извика в двореца „Колхари“. Останалите го последвайте. Не допускайте да разбере, че сте тук, защото в такъв случай ще ви убие.
— В двореца? Няма ли да се приберете вкъщи?
— Тази нощ вероятно не — рече Бърн с гримаса, отразяваща мрачното предчувствие, от което му се свиваха вътрешностите. — Трябва да кажа на Ма’елкот, че сме изгубили Каин.
22.
Ламорак седеше зад широкото издраскано бюро в кабинета в дома на Бърн и гледаше през прозореца към наближаващата буря — масивна стена от облаци, които скриваха полярните звезди. На север почти непрестанно избухваха мълнии, а гръмовете бяха достатъчно силни, за да се разтрисат прозорците. Това беше най-голямата проклета буря, която беше виждал някога, но той сега едва ѝ обръщаше внимание.
Това, което наистина го вълнуваше, беше как да оцелее. Разбира се, той не искаше Палас да умре, но ако тя останеше жива, без той да можеше да ѝ се наслади, това нямаше да промени нищо за него, нали така? И Каин… Да, шибаният Каин. Каин знаеше, че Бърн и Котките го следят, и ги беше довел право при него. Това беше същото, като да го е заключил лично тук, в този кабинет.
Ламорак не хранеше никакви илюзии относно милосърдието на Бърн. Единствената му надежда беше да откупи свободата си и поне да замени опеката на Котките с тази на полицията или Кралските очи, и то преди Каин да направи мазалото на другия ден. Дори ако Бърн загинеше при неминуемия бунт на стадиона, Котките начаса щяха да му прережат гърлото.
Не, беше му останал само един шанс. Той трябваше да сключи сделка, докато все още имаше какво да изтъргува.
Не можеше да говори с пазачите си — те бяха добре подготвени срещу него. Така че той започна да претърсва стаята, докато не намери пергамент от агнешка кожа и перо. Още няколко минути търсене — и откри и мастилница, в която при разклащането ѝ си личеше, че все още има някаква течност.
Той написа:
Бърн,
Ти си тръгна, преди да успея да говоря с теб. Имам някои новини за търгуване, новини за Каин, които, ако са ти известни, могат да спасят Империята. Ела заедно с херцог Тоа Сител или със самия император, за да гарантират те свободата ми, ако разкрия зловещия заговор на Каин. Няма да съжаляваш.
Спешно е.
Нави пергамента и написа от външната му страна: „Предайте това на граф Бърн, и със сигурност ще ви възнагради.“
Подържа малко писмото в ръката си, мерейки тежестта му. Не беше по-тежко от който и да е друг пергамент, но това нищо не значеше.
Ламорак докуцука до заключената врата и промуши под нея пергамента. Със сигурност някой щеше да го намери до сутринта. Той се изправи, обърна се и за малко се облегна на вратата, за да отпочине, преди да се върне при креслото зад бюрото. Навън просветваше и гърмеше. Първите капки дъжд забарабаниха по прозореца. Усилващият се вятър виеше като вълци в пустошта.