Какъв абсурд.
Нищо чудно, че не можеха да живеят заедно.
Само ако успееше да се добере до него и да му каже колко е лесно да бъдеш щастлив.
Тя знаеше, че не ѝ остава много време, че тялото ѝ умира, че всичките трийсет и три години от живота ѝ изтичат през дупката в белия ѝ дроб. Тази перспектива не я плашеше. Просто малкото ручейче, наречено Шана Лейтън, наречено Палас Рил, пресъхваше бавно, докато водата му се сливаше с реката. Притесняваше се единствено за Каин; надяваше се да задържи живота в това тяло достатъчно дълго, за да може да поговори с него още един, последен път.
Щеше ѝ се да може да попита реката още колко време ѝ е останало, но тази връзка вече беше блокирана. Все пак тя можеше да чува песента, да се носи върху сливащите се мелодии. Никоя стена от камък, стомана или магия не можеше да прекъсне тази връзка, която беше част от нея, също като сърцето или гръбнака, но някаква нематериална бариера ѝ пречеше да влее собствения си глас в песента, да поеме силата ѝ в себе си.
Палас знаеше откъде се е появила тази бариера — от същия източник, чийто глас тъкмо казваше: „Не можеш да искаш от мен да приема това без доказателство.“
Тя можеше да го види и без да отваря очи — гигантска харибда, изплетена от Потока, всмукваща енергия от всички посоки и използваща я за захранването на собственото си тяло и изключителния си ум. Желязната стая и всеки камък на двореца „Колхари“ отекваха от ударите на сърцето на императора и пулсираха в неговия ритъм.
Тя смътно долавяше ехото от пожарите, бунтовете и битките в града. От позицията ѝ изглеждаше, че притеснението на Ма’елкот не е продукт на хаоса, а всъщност е негов източник. Вътрешните му стихии някак си бяха намерили изход навън, бяха се развихрили и бяха предизвикали хаос както в града, така и в собственото му тяло.
За да види останалите, тя се нуждаеше от очите си, но все още не беше стигнала до това ниво — все още се издигаше, усещаше ритъма на сърцето си и болката, причинена от опитите ѝ да диша. Двамата обаче продължаваха да говорят за Каин — и гласовете им ѝ бяха познати.
Те говореха за него като за Актьор.
Някак си знаеше, че това е нещо лошо, че може да представлява проблем. Вниманието ѝ постепенно се изостри и тя чу за някакъв негов план, който са били разкрили, за сребърна мрежа и грифонови камъни, за някакъв план да представи Ма’елкот като актир пред хиляди от неговите поданици.
Тя долови в гласа на Ма’елкот нотки на слабост, на съмнение и вътрешна болка, каквито не беше чувала досега от него.
„Възможно ли е? Не мога да проумея дълбините на… Не, не, не може да бъде! Невъзможно е! Цялата ми кариера… Изкачването ми на трона, всички планове, всичко е дело на един актир…
Не мога да повярвам. Не мога да повярвам.“
Когато съзнанието на Палас постепенно изплуваше на повърхността, тя разпозна гласа на Тоа Сител, който звучеше също толкова равно, колкото и в нощта, когато го бе чула да разговаря с Величеството.
— Рискът е прекалено голям. Трябва да отмените церемонията.
— Да я отменя? Сега? Децата ми вече пълнят стадиона; отмяната на церемонията би се равнявала на признание за вина; резултатът ще бъде същият като при свършека на света.
В гласа му се промъкна нетипично самосъжаление.
— Да ме съборят с един удар от върха на планината в дълбините на сметището. Дори останалите богове да ме бяха намразили от раждането ми, нямаше да ми причинят такъв позор. Да повярвам, че всичко това може би е било планирано от самото начало, че преди седем години Каин ми донесе короната на Дал’канит и ме изпрати по пътя, който ме доведе дотук, само за да може с един удар да съсипе цялата Империя… Възможно ли е да е толкова гениален? Възможно ли е да надминава дори самия мен? Ти… Ти го познаваш. Беше негов другар; ти ми донесе тези новини. Говори. Разкажи ми истината за този човек.
„Мен ли пита? — помисли си замаяно Палас. — Нима смята, че ще започна да говоря само защото ми е задал въпрос? Не успя да ме принуди чрез изтезания и магия, затова сега реши да опита с учтивост?“
Прошумоляха стъпки, дочу се пращенето от разтегнат плат и тя отвори очи.
Ма’елкот беше пред нея, обърнат почти странично. Блестящите мускули на голия му гръб изглеждаха твърди като камък. Юмрукът му стискаше туниката на някакъв мъж, когото беше вдигнал във въздуха. В съзнанието на Палас се появи някакъв смътен спомен как Ма’елкот държи Каин точно по същия начин — но този не беше Каин.
Мъжът имаше счупен крак, омотан с мръсни бинтове, имаше белезници на китките и кървава превръзка, на едната ръка; друга превръзка придържаше подпухналата му черно-синя челюст. Носът му също бе подут, а под очите му имаше тъмни кръгове.