Едва след като заговори, тя го разпозна.
— Аз не… Не мога… Вече ти казах всичко, което знам… — рече Ламорак с хленчещ глас, с влажни и примигващи очи.
„Държала съм този мъж в прегръдките си — помисли си учудено Палас. — Целувала съм го, правили сме любов. А сега не мога да си спомня защо…“
Но сега, когато гледаше от олимпийски висоти, всичко ѝ стана ясно. Отговорът беше очевиден — беше го избрала, защото той не беше Каин, дори бе негова пълна противоположност. Висок и русокос, красив, с героично излъчване, добър човек във всеки смисъл на думата, любящ и състрадателен, романтичен и смел.
С пуста душа. Красива обвивка, крехка като на празно яйце.
Това беше последната противоположност — Каин какъвто изглеждаше, такъв си и беше. Затова и той никога нямаше да се пречупи така, както се е пречупил Ламорак. Той беше твърд и непоколебим.
— Тогава ще направим следното — рече Ма’елкот, обръщайки се отново към Тоа Сител, който стоеше наблизо. Ламорак продължаваше да виси в юмрука му, забравен. — Аз съм Ма’елкот. Аз не бягам. Не се крия. Ако Бърн не успее да открие мрежата, аз ще се изправя очи в очи срещу Каин на арената.
Тоа Сител го погледна разтревожен.
— Ма’елкот…
— Не. Ако се скрия в двореца си, планът на Каин ще успее. А аз ще го разруша с един-единствен удар: ще съм там наистина.
Той разтвори юмрука си и Ламорак се стовари на пода.
— От самото начало не ми харесваше идеята за използването на фантазията. Това щеше да е фалшификация, измама, а аз не лъжа Децата си. Наистина ще извърша този ритуал. Ще отнема животите им на арената. Ще приема спомените на Палас Рил и твоите, Ламорак, колкото и да ми е неприятно да поглъщам такива безполезни неща.
Императорът се приближи към Тоа Сител и го погледна.
— Продължете с издирването на Каин. Ако успеете да го заловите преди ритуала, добре. Ако се наложи да бъде убит, то нека бъде така. Все пак подозирам, че няма да го намерите. Той е твърде изобретателен; твърде безмилостен. Но аз съм нещо повече от него. Аз съм Ма’елкот. Каквото и да се случи, ще бъда готов. — Той сплете пръстите на силните си ръце, изви ги навън и кокалчетата му изпукаха като поредица от фойерверки. — Ще бъда подготвен и ще го убия със собствените си ръце. А след това ще приема и неговите спомени.
Гласът бе възвърнал предишната си енергия; водовъртежът на Потока, който го захранваше, беше събрал невъобразимо количество сила.
— Тогава ще бъде сложен край на всичко.
„О, Хари — помисли си Шана и от ново затвори очи. Тя приемаше хладнокръвно смъртта на тялото си, но новата звезда, която беше изгряла в Каин, се бе оказала неочаквано привлекателна, с такава изненадваща красота; като цъфнала в пустинята роза. — Ще издържа. Ще намеря начин. Да те предупредя. Да ти помогна. Все някак.
Мисля, че ще успея да остана жива толкова дълго.“
9.
Бърн стисна зъби и потисна порива си да си прокара път с меча през тълпата.
Комендантският час беше отменен преди обяд и сякаш целият град се бе изсипал по улиците. Не един гражданин получи силен ритник от коня на Бърн, буйно животно, което не обичаше да си проправя път през тълпите. Когато се приближеше някой, конят въртеше очи и Бърн го оставяше да се поразвихри — няколко окървавени гражданчета, лежащи на земята, щяха само да спомогнат за разчистването на пътя пред него.
Най-накрая графът стигна до обществената тоалетна при шахтата, където беше оставил Котките си да пазят мрежата. Той небрежно завърза коня си за външния стълб и метна повода на най-горната кука. Ключалката на отходната шахта изщрака под ръката му. С един удар на кремъка в стоманата той запали лампата, висяща на стената от вътрешната страна; взе я, закачи я на ръката си и започна да се спуска надолу по стълбата. Когато стигна дъното, той изкриви устни от острата воня и зашляпа из локвите с урина; когато достигна входа на пещерата, той се наведе и продължи напред, превит надве, докато височината не му позволи отново да се изправи.
Скоро вече вървеше по перваза покрай извитата стена на галерията, продължаваща напред в тъмнина, като се бореше с изкушението да поеме по преките пътища, които го подмамваха от всички страни. Но Бърн не се отдалечи от маршрута, който си беше очертал още преди да слезе тук — знаеше много добре, че тук, в пещерите, е най-лесно да се изгуби и да скита неориентирано, докато маслото в лампата не изгори. Спусна се по една тясна шахта в долната пещера. За миг му се стори, че някъде напред вижда проблясък от лампа. Под ботушите му изхрущяха малки сталагмити, пръснаха се шумно по пода и светлината изчезна, преди дори да успее да се увери, че я е имало.