— Хайде да ви видя — каза развеселено той. — Бийте се или бягайте. И в двата случая сте мъртви. Нямам на разположение цял ден.
Бърн не се смяташе за много умен, нито дори за човек със средна интелигентност; той предпочиташе да оставя мисленето на хората, които бяха добри в това, като Ма’елкот и Тоа Сител. Въпреки това, докато избиваше ужасените рицари на Кант, в главата му се появи един въпрос, на който обикновено не би обърнал внимание. Когато небрежно съсичаше третия мъж, въпросът бе придобил истинска значимост; това беше мъчен въпрос и Бърн подозираше, че отговорът му е жизненоважен по начин, който все още не би могъл да разбере.
Точно по тази причина, когато скочи след бягащия Паслава и съсече крака на Заклинателя над коляното — при което Паслава се проспа на пода с писъци, въртейки чуканчето от крака си сред фонтан от кръв — Бърн не го довърши на момента.
Вместо това сграбчи Заклинателя за бедрото на отрязания крак и го стисна с такава сила, че бликащата артериална кръв се сви до тънко чучурче. Той вдигна Паслава във въздуха, провесвайки го надолу с главата, за да не падне кръвното му налягане и мъжът да припадне.
Докато го държеше в ръцете си, Бърн се вторачи намръщено в подбелените очи на Заклинателя.
— Кажи ми, преди да умреш — рече бавно той с ужасното предчувствие, че нещата здравата са се объркали, — как така Каин знаеше, че ще сляза тук долу, за да взема мрежата?
10.
Доста преди пладне Стадионът на победата вече беше пълен до пръсване с народ. Потните тела се блъскаха по седалките и пътеките между тях. Някои се бяха скупчили на групички около най-близкия човек, носещ стомна. Мнозина се тълпяха край вратите на обществените тоалетни.
Имперският отговорник за стадиона, който също се потеше и кършеше ръце, каза на командира на полицаите да затвори портите. След това се обърна и коленичи пред малката икона на Ма’елкот, която висеше в ъгъла на кабинета му, и започна да се моли това да не е началото на бунт.
Когато полицаите затвориха обществените порти, струпалата се отпред тълпа започна да се извива като червеи, пуснати върху гореща плоча; истинска вълна премина откъм стадиона по Пътя на игрите и улицата, вливаща се в него, когато хората започнаха да се обръщат и да си пробиват път назад, срещу напиращите да стигнат до него.
Една подсилена конна бригада започна да отблъсква обикновените граждани от Пътя на благородниците, по-надалече от Моста на кралете — скоро по този път щеше да премине Ма’елкот.
11.
Високо над града, в Желязната стая, Палас Рил не обръщаше никакво внимание на придворните рицари, които ѝ навлякоха ленена риза и прикрепиха оковите ѝ към дъбова рамка с формата на кръст. Нито пък обръщаше внимание на молбата на Ламорак да му прости. Двамата бяха оковани по един и същи начин под внимателния надзор на Ма’елкот. Палас и цялата ѝ дървена рамка бяха покрити със сребърна мрежа; внезапното изчезване на Потока от менталното ѝ зрение най-после привлече вниманието ѝ. Когато погледна към Ма’елкот, тя видя само един огромен мъж с изненадваща красота вместо богоподобния вихър от сила, който се въртеше край олтара последните два дни.
Отрязана от Потока, тя излезе от менталното зрение и тихо изстена от болката, която я изгаряше.
Придворните рицари понесоха като носилка рамките, върху които бяха завързани двамата с Ламорак, и заслизаха по безкрайното стълбище, водещо към предния двор на двореца „Колхари“. Там ги очакваше дълга процесия — стотици рицари, музиканти и акробати, красиви момичета с гирлянди от свежи цветя, силни млади мъже, носещи кошници със сладкиши и бонбони, които да хвърлят на тълпите. В средата на процесията се намираше огромна открита кола. Цветните гирлянди скриваха почти напълно основата ѝ, към която бяха прикрепени две железни стойки. Носачите окачиха върху стойките рамките, върху които бяха привързани Палас и Ламорак.
Палас се озова за пръв път от два дни във вертикално положение и едва не припадна; погледът ѝ се замъгли и всичко наоколо заплува на ярката слънчева светлина. Тогава тя видя как Ма’елкот скочи с лекота насред колата. Участниците в процесията, рицарите, всички присъстващи в двора, както и надничащите през прозорците, нададоха ликуващи викове, на които той отвърна с поклон и усмивка, предизвикали нова вълна от радостни викове и ръкопляскания.
Дори без да призовава менталното си зрение, Палас можеше да види, че той черпи сила от любовта им, че тя го издига далеч над грижите на простосмъртните. Съмненията и мрачната му решителност от сутринта бяха изчезнали без следа; тук, в присъствието на своите Деца, Ма’елкот можеше да съперничи на самото слънце с цялата му мощ и божествена красота.