Тя погледна към Ламорак, към нараненото му тяло, което беше разпънато също като нейното, и очите му, затворени в безмълвно страдание. После наведе очи към собственото си тяло, към ленената риза, по която бяха започнали да избиват петна от просмукалата се през превръзките на гърдите ѝ кръв. След това отново се обърна към Ма’елкот, който даваше знак с ръка да се отворят портите. Тя опита да активира менталното си зрение, да се потопи в спокойствието, което я беше поддържало в Желязната стая, но болката в китките и глезените, агонията, която я обземаше при всяко вдишване на прободения ѝ бял дроб, врявата, която се вдигаше наоколо — всичко това ѝ пречеше да достигне до желаното убежище.
Тя беше съвсем сама и не можеше да се докосне дори до най-слабия пулс на песента на живота, за да намери утеха.
Вратите се отвориха широко и лицето на Ма’елкот като че ли се озари от своя собствена, вътрешна светлина. Събралата се отвън тълпа посрещна появата му с гръмогласен рев.
12.
Седналият на най-горния ред седалки на стадиона Крал на Кант погледна надолу. Сред тълпата се бяха пръснали повече от хиляда Поданици — и всеки мъж, жена и дете сред тях бяха въоръжени. Щяха да връхлетят Сивите котки като лавина. Дори сега, докато той седеше, притиснал длани между треперещите си колене, Лицата се разпръсваха из Стария град и заемаха стратегически позиции, за да прикрият отстъплението, в случай че се наложеше да се изтеглят. Но нямаше да се наложи; Величеството беше твърдо убеден в това.
Нямаше да има отстъпление.
С падането на нощта градът щеше да е в ръцете му, готов да бъде предаден на Тоа Сител — срещу, ъъъ, определени условия…
Треперенето на коленете му и къркоренето в корема му нямаха нищо общо със страха — дължаха се изцяло на очакването. Когато той вдигна глава нагоре и погледна с присвити очи изгряващото слънце, го притесняваше само едно нещо.
„Къде е Паслава, по дяволите? Трябваше да се е върнал преди половин час. Ако не е тук, за да контролира тълпата, доста хора ще пострадат.“
Някъде отвъд стените на стадиона се разнесе ревът на тълпите, който прозвуча като приближаващ се ураган.
13.
Тоа Сител пресрещна процесията при южния край на Моста на кралете. Шепа Кралски очи му проправиха път през тълпата, а императорът спря за миг да приема ласкателствата на Своите деца и му махна с ръка от колата. Херцогът се изкатери горе и застана до Ма’елкот, крещейки с цяло гърло, че Каин не може да бъде открит никъде. Всички, влизащи в стадиона, биваха претърсвани, всеки мъж, отговарящ на описанието на Каин, биваше задържан. Тоа Сител лично беше огледал задържаните и Каин не бе сред тях. Той не беше влязъл в стадиона и нямаше как да влезе след затварянето на вратите.
Ма’елкот изви шия и погледна надолу към херцога. Заобиколи ги внезапна тишина, макар Тоа Сител да виждаше, че тълпата наоколо продължава да се дере.
Императорът се усмихна и каза благо:
— Не се изрази правилно. Имаш предвид, че Каин не е влязъл в стадиона, след като е започнало търсенето ти. Помни ми думата — той ще бъде там.
14.
— Добре, добре, добре! — промърмори Артуро Колбърг, предъвквайки думите, докато гризеше ноктите си.
Сърцето му блъскаше като полудяло в гърдите, а кръвта шумеше в ушите му. Усещаше лицето си подпухнало, отекло от налягането вътре в мозъка му, и върху него се отразяваха злобните червени отблясъци на бутона за извънредно прехвърляне.
Той хвърли по един бърз поглед през всяко рамо към безизразните огледални маски на сопитата, след което отново се обърна, за да провери телеметрията на Каин, която се точеше по тъмния екран.
— Добре — каза отново Колбърг. — Той е буден. Движи се. Вече се е задействал. Пускайте предаването.
15.
Дори етническите канали с ограничена аудитория, които не поддържаха английски език, предаваха репортажите на Джед Клиърлейк; слабите им приходи от реклами не бяха достатъчни за излъчването на самото пряко предаване, но за репортажите стигаха. Те прекъсваха редовно програмата си, за да излъчват всяка нова информация.
Обобщенията на Клиърлейк представляваха истински модел на яснотата; останалите говорители можеха само безпомощно да му завиждат за отличаващата го смесица от напрегнати емоции и добросърдечна любезност, за умението му да се представи за вътрешен човек, за играч.