— А сега, след това съобщение, завръщане към Каин: на живо!
Съобщението беше от самата Студия, шейсетсекундна безплатна автореклама, която се излъчваше по цял свят. Мотото им: „Приключения без край: когато се нуждаете да бъдете някой друг“, бавно избледня от екраните и прякото предаване започна.
И целият свят застина.
Движението по Таймс Скуеър спря — застаналите рамо до рамо пешеходци зяпаха нагоре към кръга от джъмботрони. Токио се намираше в същото състояние; Лондон, Йоханесбург, Кабул, Ню Делхи… Онези граждани, които имаха късмета да носят със себе си джобни екрани, се спираха насред пътя си, за да гледат, а всички останали бързаха към домовете си, ресторантите и витрините на магазините, където поне можеха да виждат картината. Търговията в стоковите и фондовите борси беше прекратена; въздушният трафик се поддържаше единствено на управляваните от компютри обслужващи линии.
Почти всяко дишащо човешко същество на Земята чу монологването на Каин:
Изглежда, по-голямата част от живота ми минава в измъкване от чужди лайна…
16.
През дупката на клозетната чиния над главата ми прониква светлина. Изкатервам се по шахтата, хващам се за седалката и подавам глава за един бърз оглед. Клозетът е празен, както и очаквах; Очите, които са претърсили мястото, са твърде придирчиви, за да се спуснат на проверка в шахтата — лесно е да се досетя, че едва ли ще прекарат тук повече от необходимото време.
Бутвам седалката и се издърпвам нагоре през тоалетната чиния. Трудно е да сдържам стоновете си, когато всяка една от болежите ми настойчиво припомня за наличието си — като се започне с треската, от която ми парят очите, и се стигне до отока на дясното коляно.
Кълна се в брадвата на Тишал, пълна развалина съм. А и няколкото часа сън във вонящата шахта не ми помогнаха особено.
Можеше и да е по-зле — ако Ма’елкот не беше забранил гладиаторите, сигурно сума ти народ щеше да се облекчи право върху мен, докато съм долу.
През отдушниците на стената се процежда дневна светлина и засилващият се рев на тълпата ми подсказва, че Ма’елкот скоро ще мине през портала.
Тези отдушници са надупчили цялата стена на арената. Гладиаторският клозет се намира точно до тунела, през който се излиза на арената, за да се спестят на отиващите на смърт препълнените мехури и свиващите се в спазми сфинктери. Самият аз съм доста нервен, когато се приближавам до арката без врати и надниквам през нея.
За щастие, тунелът е празен и тъмен — от изхода към арената го отделя желязна врата — и аз се връщам отново при отдушниците и подскачам нагоре, за да надникна през отворите. Не се притеснявам, че може да вдигна шум — над главата ми вият двайсет хиляди фанатични почитатели на Ма’елкот, така че и бомба да взривя тук, няма да привлека повече внимание, отколкото пръдня в бардак.
Тук стената на арената е дебела около три фута; промушвам се в един от отдушниците, за да получа по-добра видимост. Налага се да се боря с пристъпа на клаустрофобия — усещам тежестта на камъка, намиращ се на един инч над тила ми, а лактите и на двете ми ръце се трият в стените. Невидим съм в черната сянка, хвърляна от обедното слънце.
Изходът на отдушника гледа към златист, напечен от слънцето пясък. Виждат се ярките празнични дрехи на зрителите от другата страна на арената — насядали рамо до рамо на седалките, те са оформили шарена мозайка, която се гъне и вълнува като скърпено от най-различни парчета плат знаме.
Поглеждам още веднъж към тълпата. Някои от хората са нервни, други изглеждат ядосани, трети — искрено щастливи.
До час мнозина от тях ще бъдат мъртви.
В полезрението ми определено попадат няколко Сиви котки в цивилно облекло и поне десетина преоблечени Поданици на Кант. За тях не се притеснявам; те са дошли тук да се бият.
Но пък се чудя дали някой от гражданите навън е имал някакво предчувствие, изпитвал е колебание, като е идвал насам. Питам се колко от тях няма да се изненадат, когато лайната се разлетят, на колко от тях ще им се свият стомасите, когато се досетят какво става, колцина ще умрат с мисълта: „Знаех си, че днес трябваше да си остана вкъщи.“
Чудя се в колко домове довечера ще оплакват загиналите.
Нали знаете, че при обратната ситуация — ако някой, когото обичам, умре, защото друг е направил това, което се каня да направя аз сега — не бих намерил покой, докато не открия този тип и не го убия със собствените си ръце.