Всичките ми съмнения, всичките въпроси отлитат в миг като гълъби от ръкава на фокусник. Адреналинът пее във вените ми — мелодията ми е позната и успокояваща като приспивна песен. Гръмотевичният пулс на кръвта в ушите ми заглушава всички звуци освен бавното и премерено хрущене на стъпките ми.
Сега вече ме вижда и Тоа Сител; бледите му очи се разширяват и устата му се раздвижва. Той побутва ръката на Ма’елкот и главата на императора се завърта към мен, бавно и заплашително като танкова оръдейна кула.
Докато вървя към него, гърдите ми се изпълват с някакво необяснимо чувство; почти съм стигнал дотам, когато разбирам какво е то.
Като че ли е щастие.
В този момент съм по-щастлив от всякога.
Поглеждам към Палас и срещам погледа ѝ, изпълнен с ужас.
Поздравявам я със спускане на клепачите, което може да се сравнява с поклон, и изричам само с устни единствените думи, които мога да ѝ кажа: „Обичам те.“
Тя се опитва да отвърне нещо, нещо за Ма’елкот. Не мога да прочета думите, произнесени от подпухналите ѝ устни, а нямам време да гадая.
Време е за убиване.
17.
Командирът на северозападния гарнизон тъкмо беше полегнал да отдъхне, предвкусвайки напълно заслужената дрямка след трийсет часа на крака. Той изтегна изтощеното си тяло на адски удобния дюшек в задната стая и затвори очи. В този миг цялата сграда се разтресе като ударена от юмрук на титан.
Навън се разнесоха обърканите и ужасени викове на хората му. Командирът скочи на крака и олюлявайки се, отиде до пирона, на който висеше ножницата му. Машинално напипа дръжката на меча си, но преди да успее да го извади, вратата със скърцане се откъсна от пантите и падна на пода, пръсвайки се на парчета.
На прага стоеше задъхан и мокър мъж, покрит със съсирена кръв, сякаш досега беше пълзял по пода на някоя кланица. Очите върху омазаното в червено лице горяха яростно. Докато си поемаше дъх, той изръмжа:
— Събери хората си… всичките. И ми трябва… кон. Най-якият ти шибан кон. Веднага.
Замаяният от умората ум на командира постепенно започна да осъзнава кой стои пред него.
— Аз, ъъъ, граф Бърн…! Графе… милорд графе, вие сте ранен!
Зъбите на Бърн бяха също толкова червени, колкото и окървавените му устни.
— Кръвта не е моя… кретен такъв… торба с лайна. Доведи ми коня. И вдигни тревога. Искам всеки мъж, всеки шибан войник, искам цялата лайняна армия да бъде на Стадиона на победата още в тази секунда!
— Аз, ъъъ, милорд графе, не разбирам…
— Не ти трябва да разбираш. Просто го направи. Той проговори; знаех си, че кучият син ще проговори!
Бърн връхлетя в стаята и стисна рамото на командира с такава сила, че мъжът потрепна при пропукването на ставата му.
— Всичките ти хора и войниците от другите гарнизони. Заведи ги на стадиона и арестувай всички. И убийте всеки, който окаже съпротива.
— Но… какво става тук?
Бърн се наведе напред и в очите му проблесна огън. Командирът едва не се задави от тежкия дъх на кръв от устата му.
— Проклетият Каин — цялата шибана история е капан! — Без капчица усилие той издигна командира над пода и изръмжа в лицето му: — Сега ще получа ли коня и хората, или трябва да ти откъсна шибаните ръце?
18.
Отгоре той изглеждаше просто като малка черна фигурка, открояваща се рязко на фона на златистия пясък и ярките костюми на хората от процесията, но Величеството веднага разпозна Каин. Лекото, несъзнателно перчене в стойката му, проблясващите зъби на мургавото лице, небрежната походка, потопила стадиона във величествена тишина. „Паслава закъсня“ — помисли си Величеството и пулсът му се ускори.
Пръстите му с побелели кокалчета се впиха болезнено в треперещите колене. Без Паслава тук щеше да настъпи кървава баня, но връщане назад нямаше, не и сега, не и когато победата беше толкова близо…
Той улови погледа на Деофад. Прошареният воин седеше на двайсетина реда под него и го гледаше с едва сдържано нетърпение.
Величеството произнесе само с устни: „Готов ли си?“
Деофад кимна едва забележимо.
Величеството вдигна пръст и задържа дъха си.
Сега всичко зависеше от Каин.
19.
Нетърпеливото махване с ръка на императора разделя морето от веселбари и те ме пропускат да мина. Не е нужно да поглеждам назад, за да разбера, че редиците им се затварят зад гърба ми, но това няма никакво значение. Важното е колко ще успея да се приближа, преди да стане мазало.