Сега вече той знаеше какво беше причинило психическия срив на баща му. След като успя да си проправи със зъби и нокти път към звездната слава, той най-после можеше да си позволи да поръча медицинските тестове, които определиха точно прогресиращото нервно заболяване на баща му. Дънкан Майкълсън страдаше от автоимунно разстройство, което постепенно разрушаваше синаптичните му химични рецептори, причинявайки безразборни къси съединения из цялата му централна нервна система. Както безпардонно се бе изразил един от медицинските работници: „През последните двайсет години мозъкът на баща ви постепенно се е превръщал в пудинг.“
Но в началото, преди толкова много години, Хари нямаше представа, че баща му е болен. Той почти не обръщаше внимание на нарастващата раздразнителност и навъсеност на баща си, погълнат от яркия свят на учението, който се разкриваше пред всяко шестгодишно дете на Професионалисти. Спомни си първия бой — плесницата с опакото на дланта, която го беше запратила върху килима в кабинета на баща му, ръцете, които се бяха вкопчили в раменете му и не спряха да го разтърсват, докато пред очите му не се появиха искри.
Спомни си крясъците, които си разменяха родителите му — викове, изпълнени с имена, които не му бяха познати, имена, които Дънкан използваше в семинарите и лекциите си и които толкова плашеха майка му, че чак зъбите ѝ тракаха. Щяха да минат много години, преди Хари да може да си позволи да купи няколко забранени книги от черния пазар и да разбере на кого принадлежат тези имена — Джеферсън и Линкълн, Волтер и Джон Лок. Но в онези години той знаеше само, че баща му не спираше да говори за тези хора и това щеше да му донесе неприятности.
Спомни си бързите, методични действия на сопитата — социалните полицаи със сребърни маски, които бяха дошли да арестуват Дънкан. Шестгодишният Хари отдавна си беше легнал, но ръмженето на Дънкан го събуди; малкият видя всичко през процепа на едва открехнатата врата на спалнята си.
Дънкан сигурно беше твърде горд или може би вече твърде луд, за да излъже; седмица след ареста му сопитата отново се появиха и преместиха Хари и майка му в един двустаен апартамент в Работническото гето „Мишън“.
Години наред Хари се опитваше да вярва, че причината майка му да не се разведе с баща му беше, че го обича твърде много, за да го напусне, дори когато заради лудостта му се сринаха надолу в кастовата система и се озоваха в копторите на Временните. В другите семейства разводът би защитил кастовия статус на невинния съпруг или съпруга. Едва като тийнейджър, години след смъртта на майка си, Хари разбра, че разводът нямаше да я спаси, защото тя не беше докладвала съпруга си за подмолна антидържавна дейност и това автоматично я превръщаше в съучастница.
Месец по-късно баща му се прибра при семейството си. Имуществото им беше конфискувано — хората, които принадлежаха към кастата на Работниците, не можеха да притежават доходи от професионална работа. Нито Дънкан, нито Девия имаха някакви работнически умения; оставаше им единствено да се хващат като Временни на различни работи, за които не се искат специални умения. А състоянието на Дънкан непрекъснато се влошаваше, той ставаше все по-капризен, по-избухлив и все по-ожесточено прокламираше „правата на човека“.
Хари не знаеше какво бе убило майка му. Той винаги беше смятал, че някой ден Дънкан я е пребил прекалено жестоко, а някой медик в Работническата клиника е бил твърде надрусан с демерол, за да я излекува както трябва. Най-отчетливият му спомен за майка му бе как тя лежи в леглото си в мъничкия им апартамент, плувнала в пот, и треперещата ѝ ръка се вкопчва немощно в неговата.
— Грижи се за татко си — беше казала тя, — защото няма да имаш друг. Той е болен, Хари. Не може да се грижи за себе си.
Няколко дни по-късно бе умряла в леглото си, докато Хари играеше на стикбол на няколко пресечки от дома. Той беше на седем години.
От време на време Дънкан идваше на себе си. Когато главата му се прояснеше, той се държеше трогателно мило със сина си, опитвайки се с всички сили да бъде добрият родител, какъвто дълбоко в себе си усещаше, че не е. Направи всичко възможно да образова Хари, да го научи да чете, да пише и да извършва прости аритметични операции. Успя да събере достатъчно кокаин не само за да му купи екран, но и за да подкупи местния техник да го върже нелегално към библиотечната мрежа; Дънкан и Хари прекарваха в четене часове пред този екран, заедно. Но това беше в добрите му дни.