Хари въздъхна. Какво си мислеше? Че лудият му баща наистина може да му даде съвет? Той поклати отвратено глава и каза:
— Да, татко. Отвъд. Разбрах те.
— Изморих се вече. Спи ми се. Ммм, Хари?
— Да?
— Ти някога… разказвал ли си ѝ… за мен?
„Истината си е истина — помисли си Майкълсън. — Погледни я в очите.“
— Не — отвърна той. — Никога не съм ѝ споменавал за теб.
Дънкан кимна със затворени очи, а ръцете му започнаха по навик да търсят каишите.
— Иска ми се… иска ми се, след като я спасиш, да я видя. Поне веднъж. В мрежата ми се струва много мила.
— Да — съгласи се Хари с неочаквано пресипнал глас. — Наистина е такава.
10.
Диамантената зала на двайсетия етаж в Студията проблясваше и сияеше в искрящи цветове, хвърляйки отблясъци светлина върху лицата на абонатите на Каин. Повечето от тях бяха Незаети, някои от които бяха дошли с верните си Инвеститори; малцина Бизнесмени разполагаха с парите и връзките, необходими им, за да се озоват сред избраните. Каин имаше най-много абонати от всички Актьори в Северна Америка — всяка година хиляда абонати от висшите касти плащаха по сто хиляди марки за наема на луксозна кабина, с гарантирани седем Приключения — освен в случай на неочакваната смърт или осакатяването на звездата, разбира се.
Това беше елитен клуб; Студията събираше хиляди марки годишно от десет хиляди мераклии само за да ги впише в списъка на чакащите. Една от привилегиите на абонатите беше срещата със звездата на организираните преди началото на Приключението приеми, точно като този.
Приемът, също както останалите от този род, беше организиран под формата на маскен бал; темата този път бе „Враговете на Каин“.
Хари обикаляше из тълпата, облечен в пародия на черния кожен костюм на Каин. Влизайки в кожата на героя си, той нарочно отговаряше грубо на пожеланията, произнесени с насълзени очи, и на съветите, изречени след потупване по рамото.
Това, че трябваше да играе Каин, превръщаше приема в нещо напълно поносимо; поне не му се налагаше да се усмихва.
Колбърг си проправи път до него и го хвана за ръката. Администраторът се бе издокарал в анханска кралска ливрея в тъмночервено и златно; Хари не можа да отгатне веднага, че Колбърг трябваше да е Джемсън Тал, главният иконом на Тоа Фелатон. Внезапно му се прииска да го изрита в гърлото.
— Получихте ли речта си? — попита го Колбърг.
— Да.
— Прегледахте ли я? Не е твърде, ъъъ, обичайна.
Колбърг нервничеше и се потеше; когато се намираше сред хора от висшите касти, той винаги ставаше раздразнителен. Хари реши, че причината е това, че Колбърг беше единственият Администратор на приема; никой Администратор не бе получавал привилегията да наеме кабина за Приключенията на Каин. Всички присъстващи бяха над неговото ниво, далеч над него.
Всички, с изключение на Хари.
Той погледна към ръката на Администратора, която го беше хванала за лакътя. Ако в този момент наистина беше Каин, той щеше да счупи ръката на тоя дебел задник.
— Да, Администратор — рече Хари. — Прегледах я, всичко е наред. — Той погледна с подчертано внимание към потната ръка на Колбърг. — Не се обиждайте, Администратор, но хората гледат.
Колбърг пусна ръката на Хари като ужилен. Приглади туниката си, облизвайки устни.
— След петнайсетина минути сядаме на масата, а ти още не си обходил северната половина на стаята.
Хари сви рамене.
— Веднага отивам.
Той се провря между група Инвеститори, които се бяха облекли като Мечата стража от Куланската орда; двамата Незаети, към които бяха прикрепени, носеха кожите и крилатите шлемове на самия Хулан Г’тар. Междувременно Хари се ръкува с някакъв Незает, скрит под около пет кила грим; идиотът сигурно беше похарчил шейсетина марки, за да прилича на вожда на огрилското племе, който Каин беше убил по време на Приключението, наречено „Измъкване от Бодекен“ — повече пари, отколкото изкарваха за седмица мнозинството работнически семейства. Хари заобиколи няколко дундести Бърнове с отпуснати мускули, шмугна се под някакъв изобретателен умник, който се бе изхитрил да се маскира на приличащите на богомолки воини Къркс от „Надпреварата за короната на Дал’канит“ и се озова лице в лице с Марк Вило.
Дребничкият Бизнесмен се беше справил по-добре от повечето присъстващи — беше облякъл блестяща броня, изработена от олекотена пластмаса, като му липсваше само шлемът. Беше боядисал косата си в платиненорусо. На лицето си бе наложил страховито реалистична протеза — лявата му скула и очницата му изглеждаха като току-що разбити. От кожата стърчаха парчета от кости и капеше блестяща кръв, а наполовина изтеклото му око се държеше само на очния си нерв.