Но вината не бе изцяло нейна. Баща му така и не разбра колко е важно достойнството, колко е важно да се поддържа имиджът на Администратора. Слабохарактерен добряк, той предпочиташе да бъде харесван, вместо уважаван. Никога не държеше да се спазва дистанция; дори сега Колбърг се изчервяваше всеки път когато си спомнеше как баща му позволяваше на майка му да се обръща към него на публични места, без да използва учтивото обръщение, как ѝ позволяваше да го докосва пред очите на други нисшестоящи.
Животът на Колбърг бе абсолютна противоположност на бащиния му. Той не се ожени, семейството не го интересуваше — всъщност никога не бе имал намерение да се жени. Съпругата щеше да ангажира твърде много вниманието му, щеше да пречи на аскетичното изпълняване на собствените му задължения. Той винаги бе настоявал за спазване на съответната дистанция от нисшестоящите и се отнасяше със съответното уважение към онези над него. Знаеше точно къде е мястото му в йерархията на реалността и накъде е насочен векторът на живота му.
Нагоре. Бавно може би, но винаги нагоре.
Благодарение на предаността си към работата и уменията си той се издигна от помощник-контрольор на отдел в бащината му болница до поста на собствения му баща. Един от най-славните моменти в живота на Артуро Колбърг, спомена за който той тачеше най-силно, беше денят, в който влезе в кабинета на баща си и лично му връчи призовката за принудително напускане. Беше доказал какво може да се постигне от един умел Администратор и бе доказал, че притежава всички нужни умения, въпреки смесения си произход.
Но постът на баща му не му беше достатъчен. Това бе най-високият пост в системата на здравеопазването, до който можеше да се издигне един амбициозен мъж. Сега, двайсет години по-късно, той бе сред елита, за който средностатистическият Администратор можеше само да си мечтае. Беше изпреварил всичките си съученици, родителите им, всеки Администратор, когото познаваше; той бе не само управител на студия, но и управител на Студията в Сан Франциско, онази, от която бе започнало всичко, където самият Джона Уинстън бе построил първото устройство за прехвърляне. Тази Студия бе променила не само същността на развлеченията, но и структурата на самото общество.
Когато Колбърг я пое в свои ръце, Студията бе на прага на разпадането — подигравка, същинско изкопаемо, последно убежище за некадърниците. Когато научаваха за новото назначение на Колбърг, другите Администратори клатеха глави и мрачно цъкаха с езици заради самоунищожаването на една многообещаваща кариера.
Вече не цъкаха.
Сега Сан Франциско бе диамантената диадема в цялата система на Студията, флагманската операция, престижният пазар; Сан Франциско печелеше по петдесет милиона марки на година само от списъците с чакащи за среща със звездите от Топ десет.
А когато станеше въпрос за звездите от Сан Франциско, когато станеше въпрос за Топ десет на всички времена, неизбежно се появяваше името на Каин.
Говорете каквото си искате за Бъркхарт, за Стори, Цзиан и Мкембе, подхвърляйте които си искате имена; Каин е само един. Досега не бе имало никой като него, сигурно няма и да има; често го имитираха, но никой не можеше да го достигне. Съществуваха множество противоречиви теории за нестихващата популярност на Каин; като причини се определяха красноречието му, любопитната комбинация от безпощадност и страст, странният му кодекс на честта; Колбърг знаеше, че това не са рационални обяснения.
С една дума, глупости.
Имаше точно две причини Каин да продължава да доминира на пазара за директната и недиректната публика. Първата бе кръвожадната му стръв към битките с голи ръце.
Правенето на заклинания е едно — да усетиш как силата на магията пронизва тялото ти. Връхлитането срещу врага със стоманено острие в ръка е нещо съвсем различно — нещо много по-интимно, по-брутално. Но дори това не може да се сравни с почти еротичното въздействие на чупещите се в ръцете ви кости, удара на плът в плът и внезапното замайващо чувство, което ви връхлита, когато врагът изпъшка леко — онова пъшкане, което показва, че е осъзнал поражението си — след което лицето му се отпуска и той вижда смъртта си в очите ви. Феновете на Каин живеят заради самия бой, а Каин се хвърля в битка със самоотвержеността на скачач на бънджи — той се хвърля в пространството, за да живее или да умре, просто заради тръпката.