Мястото е доста оживено — мъже с остри остени извеждат навързани на верига зомбита от Работещите мъртъвци, което си е единственият процъфтяващ бизнес в квартала. Предполагам, че собствениците предпочитат да са близо до източника си на доставки. Въпреки пепелявия цвят на кожата и замъглените очи, зомбитата не ме притесняват. Нашите Трудоваци са по-зле всъщност; при зомбитата не се забелязва онази скрита искрица живот — ум, воля, каквото е там — която прави Трудоваците да изглеждат толкова зловещо-жалки.
Не се виждат никакви Поданици, но човек никога не знае. Всеки от нехранимайковците, които се припичат на слънце, всеки от пияндетата в уличката или пушачите на рит с отнесени лица, които са насядали под навеса, може да се окаже Поданик на Кант. Едва ли бих ги разпознал — доста дълго време не съм идвал в Анхана.
Уличката, която ми показа Томи, е затрупана с боклуци — остатъци от храна, изгнили дрехи, парчета натрошени мебели — и плъхове, от четирикраките. На едно импровизирано легло от парцали лежи един прокажен; от откритите рани върху жълтеникавата му, посивяваща брада се стича кървава гной. Поглеждам го с присвити очи.
— Мамка му, Каин — казва ми той, — разкарай се от улицата, стърчиш като някой цирей в задника.
— Здрасти, Величество — казвам аз, свивайки небрежно в уличката. — Как върви бизнесът?
Обезобразеното лице на Краля на Кант се изкривява в усмивка от неподправена радост. Аз му отвръщам със същото. Той просто е най-добрият ми приятел в Отвъдие. В който и да е свят.
— Каин, кучи сине! Как ме намери?
Намъквам се зад купчината парцали и сядам, облягайки се на стената.
— Твоето момче Томи ме прати тук. Добър човек. Хей, тия рани са страхотни!
— Харесват ли ти? Твои са. Лампово масло, забъркано с восък и тесто, и пилешка кръв, смесена със стрита върбова кора, за да не се съсирва, и малко борова смола, с която да се залепят. Изглеждат добре, но адски смърдят. Какво те води в Анхана, заднико? Кого ще убиваш?
Поклащам глава и го поглеждам сериозно.
— Този път е лично. Търся…
— Знаеш ли, че има издадена императорска заповед за главата ти?
— Да, да, да, чух. Виж какво, трябва да намеря Палас Рил.
Кант се мръщи.
— Палас? — казва бавно той и лицето му внезапно грейва. — Хей, погледни, всеки момент ще започне.
Той махва с увитата си в парцали ръка към площада.
— Величество, това е важно — започвам аз, но главата ми се обръща тъкмо навреме, за да видя как някакво изпуснато зомби затътря крака към един от излегналите се на слънце Плъхове в другия край на площада. Плъхът се изправя, за да го срита, но то внезапно започва да се движи много по-бързо, отколкото могат зомбитата.
Зомбито сграбчва Плъха, придърпва го към себе си и хлътва в сенчестата уличка, сякаш се е докопало до любимата си курва; когато го пуска, под слънчевия сплит на мъжа се е появило уголемяващо се кърваво петно. Той пада на колене и се просва по лице на земята.
Много професионална работа — ако забиете още от първия път ножа право в сърцето, си спестявате шурналата кръв, а ако това е съпроводено от удар в стомаха, изкарвате всичкия въздух от дробовете му. Той е мъртъв още преди да успее да си поеме дъх, за да извика. Докато зомбито се отдалечава с тътрещи се крака, на мястото на мъртвия Плъх застава друг мъж, облечен в кафяво и жълто.
— Чиста работа, а? — Величеството се изкисква и поставя шепа зад ухото си. — Не чувам никаква врява. В ръцете ми са.
Кимвам.
— За какво става въпрос?
Той се усмихва.
— Подшушнаха ми, че Тервин Доносника ще се срещне с един капитан от Кралските очи в къщата от другата страна на улицата.
— Ще го убиеш? — Тервин Доносника е Кралят Плъх, водачът на северозападните конкуренти на Кралството на Кант. Познавам го. Не го харесвам. — Хей, така и така съм тук, да го довърша ли вместо теб?
— Благодаря — отвръща ухиленото Величество, — но не и този път. Точно сега не ми се иска да воювам с Плъховете — освен това ще трябва да убиеш и капитана от Очите, а в момента никой не иска такива проблеми. Но пък не ми се иска Доносника да се сдуши с Очите; и без това напоследък Плъховете станаха доста нагли — ако се сдобият с императорската подкрепа, ще станат неконтролируеми. Така че вместо да го убия, ще му изпратя дружеско послание — и тримата му смешници.
Трима мъртъвци са равни на дружеско послание. Тая математика я разбирам добре.