— Какво става? — попита един от служителите. — Плъховете ли са тръгнали срещу нас? Змиите?
— По-лошо. — Тя преглътна с болезнено пресъхналото си гърло. — Мисля, че е Каин. Размърдайте се.
Те се пръснаха на бегом.
Тя потри ръце и установи, че дланите ѝ са влажни, а пръстите леко треперят. Реши, че ѝ е нужно едно питие.
Точно от това се нуждаеше, от питие, което да успокои нервите и тревогата ѝ, след което да прекара известно време в изучаване на книгата. Тя закрачи забързано към апартамента си, като вземаше стъпалата по три наведнъж, чудейки се дали ще има достатъчно време, за да зареди Щита.
Киърандел стигна до вратата на апартамента, почука леко два пъти и след кратка пауза — още веднъж, и зачака Заки да отвори.
Почука отново — два пъти, веднъж. Инкрустираната със сребро врата нямаше външна ключалка, а самата тя бе поставила защитни заклинания, които да попречат на отварянето ѝ с магия. Мързеливецът сигурно спеше, а тя нямаше време за губене. Заблъска с юмруци по вратата.
— Заки, безполезно лайно такова! — Викът ѝ отекна в празния коридор. — Ако не отвориш до десет секунди, ти ще си едно мъртво джудже!
Най-накрая чу стърженето на дърпащите се резета. Когато вратата се открехна, тя я блъсна назад със силен удар и връхлетя в стаята, отправяйки се директно към личния си бар, който се намираше до каменната камина. Тежките брокатени завеси бяха спуснати плътно и всички лампи бяха угасени; в сумрака се усещаше силната миризма на тлеещи фитили.
— Беше заспал, смотаняк такъв! Жив ще те одера!
Вратата се затвори и скри дори слабата светлина от коридора. Киърандел, която не можеше да види нищо, докато очите ѝ не привикнат с тъмнината, удари пищяла си толкова силно в една табуретка, че очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя заподскача на един крак, изруга и се опита да запази равновесие, докато стискаше пищяла си с две ръце.
— Искам малко светлина!
Единственият отговор бе сухото изщракване на резето на вратата.
Тя се спря. Предпазливо стъпи с ударения крак на земята, проверявайки дали той ще издържи на тежестта ѝ. Под миризмата на тлеещи фитили се долавяше още нещо — мирис на стара пот; острата миризма на немито човешко същество.
Киърандел стоеше неподвижно и не смееше да диша.
— Заки?
— Излезе.
Гласът бе монотонен и смъртоносен.
Всички стави в тялото ѝ омекнаха.
Също като всеки първороден, Киърандел имаше изключително добро нощно зрение и можеше да се движи тихо като призрак, освен това се намираше в бърлогата си. Ако ставаше въпрос за някой друг, а не Каин, тя може би щеше да се опита да го нападне — но той беше тук незнайно колко дълго, очите му бяха привикнали с мрака и сигурно бе подготвен за действията ѝ. И съдейки по силата на гласа му, той се намираше на около една крачка от нея.
— Не си поемай дълбоко дъх — рече тихо той. — Направиш ли го, може да си помисля, че искаш да изкрещиш. Може да те убия, преди да осъзная грешката си.
Тя му повярва.
— Аз… — рече Киърандел със слаб гласец, дишайки едва-едва. — Можеше да ме убиеш още като влязох през вратата.
— Правилно.
— Значи, не съм твоята цел.
Тъмнината не отговори.
Киърандел вече виждаше очертанията на фигурата му — черна сянка на фона на черната стена. Но не можеше да види Обвивката му — и липсата ѝ я ужасяваше. Как можеше да предугади намеренията му, щом не можеше да разчете Обвивката му?
Най-после се появиха блещукащи точки — очите му. Тя се обади:
— Аз… Знам, че казах някои неща за Ма’елкот, но не съм направила нищо… нищо, заради което Манастирският съвет да иска смъртта ми! Нали? Кажи ми, трябва да ми кажеш! Знам, че Съветът подкрепя Ма’елкот, но, но те не трябва да ме убиват…
Той отвърна със сух, празен кикот, след което рече:
— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека наличието или отсъствието на каквато и да е политика или възглед на Съвета на братята, част от него или отделни негови членове.
— Тогава, значи, е Кралят на Кант, нали? Знам, че си обвързан с Поданиците…
— Хубаво местенце си имаш тук. Много дрънкулки. Спомени.
От тъмнината се разнесе бавното скрррт от търкането на стомана върху кремък; над вдигнатия на нивото на рамото ѝ юмрук се надигна кехлибарен пламък, който освети лице с високи скули, което можеше да е издялано от лед. Пламъкът докосна края на тънка пура — отмъкната от кутията върху бюрото ѝ, също както и запалката.