Сега вече можеше да види Обвивката му — тя беше черна, тъмна като пушек, без каквито и да е цветове, които да може да разчете.
— Каин…
Дрезгавият шепот на Киърандел му прозвуча неприятно, като молба за помощ.
— Хубава запалка.
— Подарък ми е — отвърна тя, този път малко по-уверено. — От принц-регента Тоа Фелатон.
— Пише го ей тук, отстрани. — Той поднесе пламъка към фитила на лампата, поставена върху малката странична масичка, след което намали светлината дотолкова, че да се вижда само слабо кървавочервено сияние. — И двамата знаем какво се случи с него, нали?
Той притисна фитила с палец и показалец и пламъкът угасна с тихо съскане.
Тя никога не беше вярвала особено на слуховете, че Каин е замесен в убийството на Тоа Фелатон — миришеше ѝ на дворцов заговор. Сега го повярва безусловно. В негово присъствие беше невъзможно да се съмнява.
Той посочи един стол.
— Сядай.
Тя седна.
— Върху ръцете.
Тя подпъхна ръцете си под бедрата.
— Щом не си дошъл за мен, какво искаш?
Той заобиколи дивана и застана на една ръка разстояние от нея. Приклекна пред стола и я погледна в очите. Мълчанието се проточи дълго, докато накрая вече ѝ се налагаше да полага огромни усилия да не се разбърбори само за да го наруши.
Елфката се насили да отвърне на погледа му. Оглеждаше го изключително внимателно, защото животът ѝ зависеше от наблюдателността ѝ.
Установи, че го сравнява с Бърн — и двамата си бяха създали име и богатство, проливайки кръв срещу заплащане. Каин беше доста по-дребен, не толкова мускулест и вместо меч носеше няколко ножа — но разликите не бяха само в това. Бърн имаше животинско излъчване, дива похот и опасна непредсказуемост, които си личаха по отпуснатата му гъвкава походка и поведението му; от него непрекъснато струеше могъща, свирепа жива сила. Каин също изглеждаше спокоен, но в него не се забелязваше никаква отпуснатост; тя бе заменена от неподвижност, от съзерцателна готовност, която като че ли струеше от тялото му и изпълваше пространството, заплашвайки да експлодира; като че ли призраците на въображаеми Каиновци извършваха всички движения, които можеха да се направят в стаята — всяко нападение, всяка отбрана, всеки скок, завъртане или претъркулване.
В същото време Каин разглеждаше Киърандел с не по-малка съсредоточеност от нейната и беше изпълнен с пламенност, подобно на блестящо острие, току-що излязло от огнището на ковачницата. Накратко разликата се изразяваше в следното: Бърн беше дива котка. Каин беше меч.
— Приключи ли? — попита тихо той. — Не искам да те прекъсвам.
Тя повдигна глава, за да срещне погледа му, и не откри веселие в очите му.
— Търся Смешника Саймън — каза той.
Облекчението, което я връхлетя, разклати нервите ѝ почти толкова силно, колкото по-ранната паника; тя едва се удържа да не се изсмее на глас.
— Ти и Кралските очи. Да не споменавам Сивите котки и цялата Полиция. Защо смяташ, че точно аз знам нещо?
Той продължи да говори, сякаш въобще не я беше чул.
— Горе-долу по това време вчера Сивите котки са заложили капан в Лабиринта. Откъде са получили сведения?
Тя облиза устните си.
— Каин, сериозно, не можеш да очакваш от мен да имам източници сред самите Котки…
— Питам те пак. Не съм от най-търпеливите мъже, Киърандел.
— Аз обаче…
Усети се едва доловимо пърхане на крилца и Каин се раздвижи.
Той не се издаде по никакъв начин, нито чрез дишането си, нито чрез предварително напрягане на мускулите или дори помръдване на очите. Киърандел бе очаквала напрегнато поне един от тези сигнали, каквито издаваше всяко едно същество, преди да се впусне в атака. В един момент той стоеше напълно неподвижен, в следващия се завъртя и замахна толкова бързо, че очертанията на ръцете му се размазаха; в сумрака проблесна сребриста искра и се заби в дървото с тъп удар.
Тъп нададе тънък писък от болка и отчаяние — тя висеше от трегера на вратата, а метателният нож на Каин бе пробол крилото ѝ. Дългото метър заострено копие се изплъзна от ръцете ѝ и леко иззвъня при падането си върху прага.
Киърандел скочи на крака с крясък и ръката на Каин веднага я хвана за гърлото. Той я придърпа към себе си и стиснатата между зъбите му пура се приближи опасно близо до окото ѝ. Тя не можеше да види какво прави другата му ръка, но предположи, че е нещо смъртоносно.
А Обвивката му продължаваше да пулсира в мътно, плътно черно.
— Може и да ти е трудно да повярваш — процеди той през зъби, — но не ми се иска да те нараня. Нито малката ти приятелка ей там. Искам само да науча всичко, което знаеш за Смешника Саймън. Това е най-лесният начин да се отървеш от присъствието ми в стаята и в живота ти.