— Не знам. Чух само, че са мъж и жена. Може би самите Котки не са наясно кого точно са заловили, защото пажовете не обявиха нищо.
Гласът му се напрегна.
— Къде ги държат? В двореца?
— Мисля… мисля, че в донжона, подземията под съда.
— Можеш ли да ме заведеш там?
Тя го зяпна с ококорени очи и се отдръпна назад, по-далеч от пламъка, който като че ли озаряваше лицето му отвътре.
— Какво?
— Стига, Киърандел. Проклетият Хаман успя да ме вкара в двореца; ако ти не се справяш по-добре от него в тези неща, Лицата никога няма да те последват. Заведи ме там.
— Не мога — рече тя. — Дворецът — това беше преди много време. Сега нещата са съвсем различни. А донжонът… Каин, той е изсечен в твърда скала. Ако имаш неколкостотин рояла, които да похарчиш за подкупи, може и да успеем да те вмъкнем след седмица-две. Това е най-доброто, което мога да направя.
Погледът му се замъгли.
— Може пък да успееш след подходящото поощрение.
Тя се бореше да запази спокойствие.
— Не може да бъде направено, Каин. Никой не е бил измъкван от онова място; единственият начин е да се подкупи съдията или охраната. А това отнема време и пари.
Тя му позволи да проучи внимателно лицето ѝ; не го лъжеше и Каин скоро щеше да се убеди в това.
Когато той отмести поглед, разочарованието му беше толкова очевидно, че на Киърандел чак ѝ дожаля за него. По някакъв странен начин отношенията им се бяха променили. Тя с изненада установи, че сега е много по-малко уплашена и доста повече заинтригувана.
— Не искам да ти бъда враг, Киърандел — каза той. — Може скоро да потърся помощта ти. Трябва да знаеш, че съм готов да ти се отплатя в петорен размер.
— Единственото, което искам от теб, Каин, е уверение, че повече няма да ме притесняваш.
— Бих могъл да ти го обещая — рече той, свивайки рамене. — Но ще бъде безсмислено, и двамата го знаем. Нека вместо това ти предложа късче информация: сред върхушката на Поданиците на Кант има информатор на Очите.
Едно повдигане на веждите бе достатъчно, за да се престори на изненадана.
— Нима?
— Да. Ето ти още едно — Поданиците подкрепят Смешника Саймън.
Този път изненадата не беше подправена.
— Така — рече тя. — Това вече не го знаех…
— Мисля, че информаторът сред Поданиците е посочил Смешника Саймън на Котките. Ако успееш да разбереш кой е той, ще ти се отплатя щедро за услугата.
Тя изсумтя.
— А защо не попиташ Негово Величество краля?
Той я погледна, без да помръдва, без да продума, със застинало като маска на смъртта лице.
Сега бе неин ред да извърне очи. Тя притисна силно треперещата фигурка на Тъп към гърдите си.
— Нямам доказателства. Дори не съм дочувала слухове. Знам само, че Очите дебнат мен, Плъховете, хората на Дънджър и Змиите, но като че ли са напълно слепи за Поданиците на Кант. Може би Негово Величество ще ти обясни защо е така.
— Да — отвърна Каин с нисък, напрегнат глас. — Да, може и да ми обясни. — Известно време той само мълча, после тръсна глава като човек, който се опитва да прогони от ума си неприятните мисли. Кимна към високата до кръста бронзова статуя и жертвените свещи в олтарния ъгъл. — Какво е това?
Киърандел сви рамене.
— Светилище на Ма’елкот. И какво? Всички ги имат.
— Кланяш ли му се? Като на бог?
— Точно аз? Я по-сериозно, Каин.
Той кимна разсеяно.
— Ммм, да. Все пак съм изненадан да го видя в дома ти. Чувам, че избягва да се меси в работите на полухората.
„Полухора, точно така — ако не бяхме ние, вие, хората, и досега щяхте да се обличате в кожи и да виете към луната“, помисли си тя, но си премълча. Разпери ръце и отново сви рамене.
— Има една поговорка, може и да си я чувал: „За да вървиш напред, правиш компромиси.“
Очите му се зареяха в нищото.
— Да — промърмори той и не каза нищо повече.
Най-после Киърандел наруши тишината.
— Ако наистина искаш между нас да има мир, трябва да ми кажеш как успя да влезеш тук.
— Това не е голяма мистерия. Момчето ти — Заки, нали така му беше името? — ще ти разкаже, когато се свести. Прозорецът на третия етаж не е сигурен — уличката, към която се отваря, е достатъчно тясна, за да се прескочи в него. Трябва да му сложиш метална решетка.
— В отсрещния апартамент имам двама души. — В този миг тя осъзна смисъла на думите си и очите ѝ се разшириха. — Може би трябваше да кажа „имах двама души“.
Каин поклати глава.
— Нищо им няма. Ти вдигна тревога и те излязоха от къщата. Не съм ги докосвал. Дори не ме видяха.