Киърандел изненадано дочу собственото си дишане.
— Значи — рече тихо тя, — ти нарочно си пуснал каменарката — разчитал си, че объркването ще отвлече вниманието от теб…
Ответната му усмивка бе също тъй хладна, но едва сега Киърандел започна да разбира каква буря от чувства се скрие зад равнодушната маска.
— И не си убил никого…
— Днес — не. Макар че приятелката ти е жива само защото отдавна не съм се упражнявал в мятането на ножове.
— Твърде много разчиташ на случайността, Каин.
— Безразсъдството е по-добро от боязливостта — отвърна той и се усмихна разсеяно, — защото Съдбата е жена и ако мъжът не иска да ѝ позволи да надига глава, той трябва да я бие и нагрубява.
По тона на гласа му си личеше, че цитира някого, макар Киърандел да нямаше представа кого.
— Я виж ти, Каин — рече тя с престорена срамежливост, усещайки, че в бронята му се е появила пролука, — да не се опитваш да ме задяваш?
Той отговори с презрително изсумтяване.
— Един последен въпрос…
— Знам какво говорят за мен — рече Киърандел, поглеждайки го косо изпод невъобразимо дългите си мигли, — но всъщност не съм хомосексуална. Просто не ми е приятно разни външни обекти да влизат в тялото ми; сигурна съм, че ме разбираш. — Тя се изпъна назад, за да му позволи да огледа пълните ѝ гърди; можеше пък накрая да се окаже, че е способна да го манипулира също толкова лесно, колкото и Бърн. — Но това не пречи да се позабавляваме заедно.
— Права си, не пречи. Но има куп други неща, които пречат. Последен въпрос: за главата ми има награда, чула си за нея. За какво ме търсят? И как са разбрали, че ще се появя в града?
— Това е мистерия. Слухът тръгна по улиците вчера по залез-слънце, само това знам. И те искат жив.
— И нищо друго ли не знаеш?
Тя помръдна рамене и го възнагради с цинична полуусмивка.
— Хей, щом си толкова отчаян, граф Бърн е долу в казиното, играе на зарове. Защо не попиташ него? — попита го многозначително елфката.
— Бърн?
Безгрижието на Киърандел се изпари за миг като издухано от вихър; черната, смъртоносна ярост, която завладя лицето на Каин при изричането на името, я ужаси повече от всички досегашни заплахи. Сякаш всички онези призрачни Каиновци, изпълващи стаята, се извърнаха рязко и се стрелнаха обратно в тялото му, засилвайки застрашителното му присъствие, което се разгоря с ален пламък.
— Бърн е тук? Сега?
Той бавно повдигна ръце към лицето си и се загледа в пръстите си, които се свиха в юмруци, а очите му пламнаха в кървавочервено на светлината на лампите.
— Да, може би ще го попитам. Може би ще направя точно това.
И той отново се раздвижи, без никаква сянка да помръдне в Обвивката му, без дори да си поеме дъх; след миг вече го нямаше в стаята — изчезна с нечовешка бързина, като мрака, който се спуска след догоряла свещ. За миг проблесна жълтеникавата светлина от по-силна лампа и вратата се отвори и затвори с бързината на примигване.
Киърандел остана неподвижна един продължителен миг, докато се опитваше да успокои дишането си, след което започна да гали треперещата Тъп.
— Мразя го — каза дървесното духче с приглушен глас, притиснало лице към гърдите на Киърандел. — Дано Бърн го убие!
— Може да се избият взаимно — рече тихо Киърандел, — и не мисля, че светът ще обеднее от това.
Тя нежно докосна покрития с розова кръв прорез в крилото на Тъп.
— Можеш ли да летиш?
Тъп повдигна обляното си в сълзи лице и разтърка бузата си с мъничко юмруче.
— Така мисля. Мисля, че ще мога, Киър, но ще боли.
— Лети тогава. Иди при Чал. Той ще се погрижи за крилото ти. Прати трима от твоите хора да разпространят вестта, че Каин е тук — един в гарнизона, един до полицейския пост и един в дома на граф Бърн, при Котките.
— Ще го предадеш? Помислих си… — Тя подсмръкна и преглътна сълзите си. — Мислех си, че май го харесваш.
Киърандел се усмихна разсеяно.
— Харесвам го. Но той възнамерява да се появи открито в моето казино, а аз не мога да допусна Кралските очи да заподозрат, че ние сме укривали онзи, когото търсят. Животът е достатъчно опасен и без в него да има мъже като Каин. Веднъж умре ли, ще спим по-леко. — Тя огледа стаята си. — Освен това кучият му син ми открадна запалката.
14.
Артуро Колбърг се размърда в симкреслото си. „Най-после някакво действие“ — помисли си той, а през това време той/Каин се спусна бързо по стълбището и профуча покрай изненаданите пазачи в коридора. Той/Каин бе измъкнал достатъчно подробности от курвата елфка, за да знае откъде да мине, и се озова пред сервизната врата, преди някой дори да се усети, че идва.