Дъхът му мирише на гнило месо.
— Добре, махам се. Няма нужда да ме блъскаш.
Подът леко трепери под краката ми — пазачите сигурно се приближават до вратата. Огрето ме поглежда с присвити очи, сякаш внезапно ме е разпознал, и ръката му с размера на нагръдник на броня се отпуска към рамото ми.
Пазачите започват да блъскат по сервизната врата и виковете им едва се дочуват през нея. Това отвлича вниманието на огрето за части от секундата, които са ми достатъчни, за да се шмугна под ръката му и да побягна като вятър.
Мога да стигна до входната врата — тя се намира само на двайсетина метра от дясната ми страна и за миг ще се озова на свобода под златните слънчеви лъчи.
Но от друга страна, Бърн стои с гръб към мен.
Достатъчно съм пъргав, за да се промъкна между едрите мъже в залата, и съм достатъчно силен, за да прегазя по-дребните. Зад мен се разнасят викове, настъпва суматоха, но аз тичам едва ли не със скоростта на звука, оставяйки крясъците зад гърба си.
Бърн все още не е разбрал съвсем какво става и тъкмо започва да се извръща, когато стигам до месинговия парапет и прелитам над него като копие.
Докато летя към Бърн, напрягам шията си и забивам глава в челюстта му. Ръцете ми обгръщат неговите и двамата се стоварваме върху игралната маса, а златото и заровете се разлитат на всички страни. Останалите играчи се разбягват уплашено, надавайки изненадани викове, а масата се пръсва на парчета. Чувам как отговорникът за масата надува сребърната си свирка, призовавайки огретата на помощ.
Не ми пука — приземявам се отгоре.
Сигурно адски го заболява, когато ръбовете на стъпалата се забиват в гърба му, и мускулите му омекват. Приклещвам краката му със своите и притискам лакът под брадичката му, за да отметна главата му назад и да му спра въздуха. Погледът му се фокусира почти мигновено и той шепне: „Ти!“ Зле прикритият страх, който проблясва в очите му, събужда нещо първично в мен; някъде в основата на гръбнака ми се заражда вулканична вълна, която прогърмява в ушите ми и забулва погледа ми с алена мъгла.
— Можеш да си заложиш шибания задник, че съм аз.
Подчертавам думите си с юмручен удар, който разбива красивия му нос и го размазва по скулите. Бликва кръв; омазва юмрука ми, цялото ми лице, устните. Усещам мириса и вкуса ѝ и вече не ме интересува дали в следващия миг ще съм мъртъв, стига да потегля към ада, забил зъби в гърлото му.
Удрям го отново.
Той се опитва да се освободи, но аз съм го спипал здраво и за нищо на света няма да го пусна. Удрям главата му в извитото стъпало, после още веднъж и още веднъж; прошареният с пурпурни жилки мрамор вече е артистично опръскан в алено от кръвта на Бърн.
Но той все още е в съзнание и сега ми се усмихва с окървавените си устни и червените зъби, а аз трябва да избирам дали да продължа да го бия, или просто да му прережа гърлото, защото само след секунди огретата ще ме откъснат от него. Необходимостта да избирам ме отрезвява донякъде.
Точно тогава осъзнавам, че Бърн ме налага в слепоочието със свития си лакът. От положението, в което се намира, той не може да вложи много сила в ударите си; прави го само за да отвлече вниманието ми от другата му ръка, която се плъзга по врата ми, с намерението да забие палец в окото ми.
Когато замахва отново, аз се отмествам от пътя на лакътя му, сграбчвам другата му ръка и я извивам отзад. Той вече лежи по корем, а ножницата с меча му ме боде в гърдите. Косата на тила му е подгизнала от кръв от разцепената му глава, където се е ударил в ръба на стъпалото. Отново притискам краката му със своите и двамата се претъркулваме настрани така, че той се озовава отгоре. Тъкмо навреме — двете огрета, които тъкмо са замахнали, за да нанесат удар по гърба ми, неуверено отпускат боздуганите си.
Лявата ми ръка се плъзва по лицето на Бърн, към очите му. Отблъсвам главата му назад, докато дясната ми ръка изважда от ножницата под мишницата ми дългия боен нож. Притискам острието към шийната му вена; за части от секундата то ще прободе врата му и ще излезе от другата страна, прерязвайки сънната артерия, шийната вена и трахеята. Той няма никакви шансове да оцелее и го знае много добре.
Прошепвам в ухото му:
— Кажи им да отстъпят.
— Назад — изграчва той. Кашля, изплюва събралата се в гърлото му кръв и гласът му става по-силен и по-уверен. — Каин ми е стар приятел. Не се бием наистина — просто така се поздравяваме.
— За умиращ човек имаш много приятно чувство за хумор — промърморвам. С гърдите си усещам като че ли безгрижното помръдване на рамото му. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам.