Той протяга ръце пред себе си и размърдва пръстите си.
— Красиви са, нали?
— Какво се случи с Палас Рил?
— Твоята кучка? Откъде да знам? Бях зает с онзи задник Смешника Саймън.
— Бърн, Бърн, Бърн — шепна в ухото му като някой недоволен любовник. — Няма нужда да ме лъжеш. Приеми го като предсмъртна изповед.
Той се киска.
— Значи, нямам и причина да ти кажа истината. Но всъщност не лъжа. Не си струва да го правя.
Вярвам му, макар че разполагам със спомена на Палас за сблъсъка ѝ с него. Вече разбирам, че ехото от заклинанието ѝ — информационна блокада, която се разпространява със скоростта на магията, каквато и да е тя — един вид разбърква скорошните спомени за нея в главата на всеки, който я е познавал. Но Бърн и Котките сигурно са имали контакти с нея, след като е направила заклинанието. Щом все още не може да си спомни, може би заклинанието продължава да му въздейства по някакъв начин. В такъв случай…
Палас все още е жива. Може би все пак е сред двамата затворници в донжона; но поне е жива.
При тази мисъл в гърдите ми се разливат топлина и спокойствие и за части от секундата дори се изкушавам да подаря живота на Бърн.
— Последен въпрос: за какво ме издирват? Кой подшушна на Котките, че идвам в града?
Гласът му прозвучава подигравателно.
— Това са два въпроса.
Всъщност отговорите не са ми чак толкова необходими, че да търпя глупостите му, затова забивам ножа във врата му.
Острието отскача от кожата му, сякаш плътта му се е превърнала в калена стомана.
С цялата си глупост се опитвам да го промуша на същото място — просто не мога да повярвам, че не се е получило — и когато ножът отново се плъзва настрани, губя цяла секунда да зяпам като идиот в острието, което ме е предало.
Започвам да разбирам защо не е уплашен.
Осъзнавам, че здравата съм загазил.
— А сега, следващият ми номер… — казва Бърн гръмко, но с копринено мек глас.
Той протяга ръка и стисва лявото ми рамо с такава смазваща сила, че дори не усещам болка — цялата ми ръка изтръпва. После с лекота ме сваля от себе си — без да прилага каквито и да било умения, просто ме хваща и ме издърпва — след което се изправя и ме вдига във въздуха.
— Винаги съм бил по-добър от теб — казва той. — Но сега съм фаворитът на Ма’елкот. Той ме направи по-бърз, много по-силен — и неуязвим. Ма’елкот създаде това заклинание специално за мен; нарича го Щита на Бърн. Харесва ли ти?
Изритвам го в лицето с ритник от тай-бокса и токът на ботуша ми доразмазва носа му, но той само ми се хили. Сграбчва ме за чатала със свободната си ръка и ме повдига във въздуха, а аз само мятам крака.
После ме хвърля над главите на тълпата.
Излитам от игралната яма и се издигам още по-нависоко — той сигурно е по-силен от огретата, които стоят отстрани и зяпат тъпо полета ми. Понасям се надолу, а хората се опитват да се отдръпнат встрани.
Тялото ми може само̀ да се справи с приземяването; цялото ми внимание сега е съсредоточено върху това, как да го победя.
В мига, в който се стоварвам върху група комарджии и всички вкупом се търкулваме на земята, вече съм стигнал до два извода.
Първо, силата сама по себе си не може да му помогне срещу ножовете ми и…
Второ, ако наистина е толкова неуязвим, колкото се опитва да ме накара да повярвам, че е, тогава нямаше да мога да му счупя носа.
Все още мога да го победя; просто трябва да променя тактиката си според ситуацията. Имам една хипотеза относно тая магия, която го защитава — и също като всеки добър учен замислям експеримент, който да я превърне в теория.
Хората, върху които съм се стоварил, се опитват трескаво да се отдръпнат от мен в цялата бъркотия от крайници, така че отнасям някой друг удар. Когато тълпата се отдръпва и Бърн прескача през парапета на ямата, аз все още се опитвам да се изправя на крака. Той избърсва окървавените си устни с опакото на ръката си и тръгва към мен.
— Голям късметлия си, Каин — казва Бърн. — Дадох обещание…
Най-подходящият момент да изненадате някого е, докато той говори — голяма част от вниманието му е съсредоточено върху следващите думи, които се кани да произнесе. Застанал на колене, аз измъквам и двата метателни ножа от каниите на хълбоците ми и ги хвърлям едновременно. Не влагам почти никаква сила в хвърлянето, защото не от нея имам нужда. Ножът от изтръпналата ми лява ръка полита нагоре, към лицето му, и той с раздразнение отблъсква въртящото се във въздуха оръжие — без да си пореже ръката, разбира се, защото инстинктивно е насочил защитата си към него. Затова пък другият нож задоволява жаждата ми за кръв — той улучва крака на Бърн малко над коляното, разрязва пурпурния му панталон и пробива кожата отдолу.