Раната е съвсем малка — тънка линийка от няколко алени капчици, почти незабележимо одраскване — но той я поглежда, а аз гледам него. Когато най-после вдига поглед, долавям в него почти неуловима неувереност.
Тя поражда странна струя в съзнанието ми, същински водопад от вятър, сякаш Бог си поема безкрайно дълбоко дъх и цялата Вселена се свива около Бърн, мен и трите метра под помежду ни.
Изправям се.
Изваждам последния ми останал боен нож.
— Онзи, който живее от меча си, ще умре от ножа ми — казвам му аз. — Ако щеш, приеми го като пророчество.
Тогава виждам още нещо в очите му — безумна ярост. Той жадува за кръв.
Сякаш се гледам в огледалото.
— Майната му на Ма’елкот — незнайно защо казва Бърн.
И се хвърля върху мен, а аз скачам да го пресрещна.
Той измъква меча си през рамо с такава бързина, че движенията му изглеждат размити. В удара му няма никакъв финес — цели се в мястото, където рамото ми преминава в шията. Ножът ми, който съм стиснал с две ръце, парира удара с възходящо движение, което отбива меча му над главата ми. Ножът започва да вибрира леко в ръката ми и трептенето се разпространява по ръката и рамото ми, чак до зъбите.
Мятам ножа с дясната си ръка, целейки се между очите, но пропускам с някакви си четири пръста. Междувременно се хвърлям напред и се претъркулвам през глава, а Бърн се хвърля след мен и разсича въздуха с меча си. Разнася се свистене, от което ми скрипват зъбите, острието разрязва килима и се забива в пода до главата ми, сякаш дъските са просто меко сирене. Прихващам глезена му с върха на крака си и го изритвам в коляното; той го прегъва, за да не се счупи ставата, но губи равновесие и пада.
Скачам на крака и разбирам защо ножът ми е пропуснал очите му — острието му е по-късо с около пет инча. Отрязан е на около три пръста над предпазителя, а стоманата при разреза блести като хромирана.
Мечът му — мамка му, това е Косал…
Изненадата ме вцепенява за части от секундата, което му е достатъчно, за да се изправи на крака. Ударът му ме освестява и аз се подготвям да го изритам странично, за да го сваля отново на земята…
В този момент една огромна ноктеста лапа сграбчва ръката ми, дръпва ме рязко назад и аз губя опората под краката си.
Изпускам безполезния остатък от ножа си и започвам отчаяно да ритам с крака — толкова съм бил погълнат от Бърн, че дори не съм забелязал огрето, което сега ме държи, — но Бърн има същия проблем: други двама държат него. Едното огре е стиснало с двете си лапи въоръжената му ръка, а другото го стиска здраво през кръста.
А аз се чувствам така, сякаш изплувам от някакъв сън. В името на всички богове, къде ми беше акълът? Да си губя времето тук с Бърн, да изгубя живота си, може би — сигурно съм полудял…
Незнайно как отново се бях поддал на онази животинска жажда за кръв. Мамка му, нали точно затова ме беше зарязала Палас, заради този безумен копнеж да сея смърт. Учителят Кир, абатът на Гартан Холд — преди почти двайсет години той обичаше да ми казва, че мисля с юмруците си.
Кучият син все още е прав.
А сега Киърандел прекосява залата, приближавайки се към нас — идеалният образ на ледена господарка.
— Това вече е достатъчно — казва тя. — Сега смятам всички мирно и тихо да изчакаме пристигането на полицията.
Погледът на Бърн среща моя. Той вече не се бори; устните му се изкривяват за миг в сардонична усмивка, той ми изпраща въздушна целувка и прошепва: „Следващия път.“
Огрето ме вдига още по-нависоко и леко ме разтърсва. Краката ми се поклащат на една ръка разстояние от пода, а раменните ми сухожилия започват да болят. Но с главата ми вече всичко е наред и ясно разбирам — ако полицията ме хване, вече няма да има никакво значение за какво ме търсят. Докато се оправя с тая каша и изляза навън, за Палас вече ще е твърде късно.
Огрето ме разтърсва още веднъж — очевидно се опитва да ме предупреди по един не особено учтив начин.
— Не замисссляй номера — боботи той, пръскайки лиги от бивните си. — Знаеш, с кеф ще те нараня.
— Да — отвръщам тихо аз. — Чувствата ни са взаимни.
Свивам крака към коленете си и ритам силно назад, извивайки гръбнака си. Краката ми попадат в тялото на огрето. Все едно съм ритнал камък. То тихо изгрухтява, но идеята беше да го заболи.
Отблъсквам се от гърдите му и се превъртам през рамо, напред и нагоре. Увивам краката си около главата му като в хватка на кечист. Огрето ръмжи и инстинктивно извръща глава, за да разкъса вътрешната страна на бедрото ми с бивните си. Едната пробива кожата и се забива в плътта ми.