Парчетата кожа, жълтите топчици мазнини и разкъсаните мускули започват бавно да зарастват. Хрил е бог на войната, неговите методи за изцеляване са предназначени за бойното поле; те са бързи и сигурни, но ужасно неудобни. Рана като моята би трябвало да заздравее за два месеца, като междувременно ще пулсира, ще ме сърби и ще ме пробожда неочаквано. Лечението на Хрил събира всички тези месеци на неудобства в пет безкрайни минути на агония.
От внезапната болка ми причернява пред очите. Ушите ми кънтят, чувствам вкус на кръв; имам усещането, че са залели крака ми със сярна киселина и сега течността го прояжда до костите.
Като че ли губя съзнание веднъж, а може би и два пъти, не мога да кажа със сигурност — струва ми се, че болката никога няма да спре; всеки път когато дойда на себе си, тя продължава.
Когато се освестявам напълно, съм сам в килията и имам мъгливи спомени от излизането на жреца. От вътрешната страна на бедрото си имам V-образен розов и сбръчкан белег. Прехвърлям цялата си тежест на този крак — мускулите ми реагират със страшна болка, но все пак се изправям и изтягам крака.
Умората е впила стоманени куки във всеки от мускулите ми и ги тегли към пода. Чувствам се така, сякаш съм прекарал една или две години в пустинята без храна и вода. Това, от което имам нужда сега, е един говежди бут и галон уиски, и да поспя три дни; но съм изгубил цял следобед, опитвайки се да избягам от проклетите полицаи, а на Шана ѝ остават може би пет дни живот.
Полицаите сигурно вече са се появили на портата и са били отпратени — не е било трудно да ме проследят. Разбира се, те ще наблюдават посолството, но от него може да се излезе по много начини, които не са известни на полицията. Ако побързам, ще съм напуснал острова и ще съм се върнал в Лабиринта още преди вечерното вдигане на мостовете.
Бутам вратата — тя леко изтропва.
Блъскам я по-силно. Тя поддава само съвсем малко — колкото да ми стане ясно, че е залостена отвън.
— Хей! — извиквам аз, тропайки с двата си юмрука. — Отворете шибаната врата!
— Какво, Каин? — Момчето отвън звучи малко нервно, и си има причина за това. Ако по някакъв начин успея да се измъкна точно в момента, ще го пребия до смърт, преди да си тръгна. — Налага се да останеш вътре, но само за няколко минути. Посланикът иска да те види — той, ъъъ… само иска да се увери, че няма да избягаш, преди да поговори с теб.
Няма смисъл да споря. Думата „посланик“ не предава пълния диапазон на властта на този човек; в делата, касаещи Анхана, той е нещо като папа. Това хлапе отвън по-скоро може да отлети на Луната, отколкото да не му се подчини. Е, килията вече е килия и в другия смисъл на думата.
Въздъхвам и облягам чело към прохладното дърво на вратата.
— Можеше да попита…
— Ъъъ, да… Извинявай.
— Добре, както и да е.
Какво иска Дартелн от мен? Това едва ли ще бъде дружески разговор — при последната ни среща не бяхме в най-добрите възможни отношения. Той беше против решението на Съвета на братята да се убие Тоа Фелатон; принц-регентът му беше нещо като личен приятел.
Но Дартелн е човек на дълга. Въпреки личните си чувства и принципните възражения, клетвата му за подчинение надделя — той се подчини на решението на Съвета и ми осигури пълната подкрепа на посолството. Без нея нямаше да успея. Изпитвам голямо уважение към него, въпреки че той никога не е криел, че чувствата ни не са взаимни.
Не се налага да чакам дълго. Когато вратата се отваря, зад нея стоят четирима монаси, и всичките са въоръжени. Късите, високи до рамото тояги, които носят, са идеално оръжие за близък бой и аз не бих се изненадал, ако се окаже, че тези момчета имат моите умения в боя, или поне близки до тях. Те вземат и последните ми два ножа — метателния от гърба ми и малкия от ботуша ми. Това не е на добре.
Повеждат ме по коридора, надалече от светлината — значи, няма да минем през общото помещение на лечебницата. Изкачваме няколко стръмни вити стълби и тръгваме по друг коридор; той се използва толкова рядко, че оставяме подир себе си следи в прахта, но само за кратко — нервен и смутен послушник се мъкне подир нас с метла.
Монасите отварят малка сервизна врата, заобикалят ме — двама отпред и двама отзад — и ме вкарват в стаята. Послушникът затваря вратата след нас и след себе си — той остава в коридора.
Разпознавам стаята, въпреки че декорите ѝ са променени — това е личният кабинет на посланика, разположен зад покоите му. Вместо масивните мебели от тъмно дърво, които майсторят монасите на нос Джантоген, стаята е пълна със светли предмети с изящни извивки, направени от най-добрите анхански скулптори; всеки от предметите блести, покрит със слоеве прозрачен лак.