— Нямам време за това.
— Времето ти вече е мое — отговаря Тоа Сител безизразно. — Обещал съм да те откарам при Ма’елкот и ще си удържа на думата.
Дори не го поглеждам — очите ми са приковани към Крийл. Пристъпвам към него — доближавам се достатъчно, за да видя изцапаните със сажди пори на носа му и черното засъхнало мастило върху Печата на властта.
— Знаеш, че няма нищо по-опасно от умен човек на власт — подхвърлям небрежно, сякаш отново спорим на кана вино в Гартан Холд. — Той може да намери оправдание за всяко престъпление и да не позволи на абстракции като правосъдие, чест или лоялност да застанат на пътя му.
Крийл едва-едва се изчервява.
— О, кога най-накрая ще пораснеш? Знаеше, че ще стане така — не можем да ти позволим да застрашаваш Ма’елкот.
— Майната му на Ма’елкот! — повтарям кротко думите на Бърн, леко усмихвайки се. — Това е между мен и теб.
— Каин…
— Ти наруши правото на убежище, Крийл. Аз потърсих убежище тук, а ти ме предаде в ръцете на враговете ми. Знаеш какво е наказанието в такива случаи. Нима наистина си мислеше, че няма да те убия заради това?
Той въздъхва почти презрително, поглеждайки четиримата монаси и шестимата Кралски очи.
— Не мисля, че съм в голяма опасност, Каин, ако разбираш какво…
Прекъсвам изречението му, удряйки го с ръба на дланта в основата на носа. От внезапния шок крайниците му се отпускат и мускулите на врата му омекват. Хващам го за главата и рязко я завъртам — шийните му прешлени се отделят един от друг с мокрото жвакане, съпровождащо прекъсването на гръбначния му мозък. Преди някой в стаята да успее да помръдне, посланикът вече рита и се гърчи на пода.
Обаждам се в настъпилата тишина:
— А аз си мислех, че ще изкарам цял ден, без да убивам никого.
Монасите най-накрая идват на себе си, вдигат тоягите си, с викове се хвърлят към мен — и застиват пред матово проблясващите пирамидални накрайници на арбалетните стрели на Очите, които внезапно се оказват насочени по-скоро към тях, отколкото към мен.
— Този човек е мой пленник и аз съм длъжен да го предам на Ма’елкот — казва херцог Тоа Сител. Безцветният му глас не оставя никакво съмнение, че той може да даде заповед за стрелба. — Отдръпнете се. Зареденият арбалет е деликатен механизъм; ако някой от хората ми се изнерви, може да стреля, без да иска.
Един от монасите, по-възрастен от останалите, може би на моите години, обръща тоягата си в хоризонтално положение, като бариера.
— Да не губим време. Ти, повикай брата лечител. Може би хрилианинът ще успее да спаси живота на посланика.
Младият монах хуква към вратата на коридора, изскача навън и скоро тропотът на краката му утихва.
— Няма да успее — отбелязвам аз.
По-възрастният монах среща погледа ми и свива рамене.
Оставаме на местата си още една-две минути, наблюдавайки смъртта на Крийл.
В една от старите ми книги бях чел за ударите, които водят до незабавна смърт — особено за един от тях, в носа, при който парченцата от крехкия синус уж влизат в човешкия мозък през една от най-дебелите кости в човешкото тяло, фронталната кост на черепа. Чиста измишльотина, но понякога ми се иска да беше истина.
В реалния живот няма такова нещо като незабавна смърт; различните части на тялото умират по различно време, всяка по свой начин — те могат да се гърчат, да се тресат, да се свиват конвулсивно или просто да се отпуснат безжизнено. Ако умиращият няма късмета да изпадне в безсъзнание, преживяването сигурно е ужасно.
Крийл е в съзнание.
Той не може да говори, защото при счупването на врата му съм увредил ларинкса му, и белите му дробове са пълни с кръв, но гледа към мен. В погледа му има откровен ужас — той ме моли да му кажа, че това не се случва; не и на него, не и сега. Че не той потрепва и се гърчи и че тази миризма не е на неговите изпражнения и неговата урина. Но вече е твърде късно, а и аз не бих върнал нещата назад, дори и да можех.
Понякога се случва умиращ човек да попита с думи или само с поглед „Защо аз?“ или „Защо мен?“. Крийл не пита — той знае отговора.
Работата е там, че аз съм един старомоден тип.
— Вие сте изключително опасен човек — казва Тоа Сител замислено. — Не се надявайте, че някога ще се озова в обсега на ръцете ви.
Срещам погледа му и двамата започваме да се изучаваме един друг.
Устните му изобразяват лек намек за усмивка, когато той поглежда надолу, към замиращото тяло на Крийл.
— Изключително рядко се срещат хора, които съответстват на репутацията си. Според вас кой е по-опасен: интелектуалецът — погледът му отново се среща с моя — или идеалистът?