— Ясно е.
— Заложена е не само кариерата ви, Администратор. Всяко сериозно нарушение на тези нареждания ще бъде предадено за разследване на Социалната полиция.
Хладината от гърдите му се разстилаше по цялото му тяло, сякаш някой беше забил леден кинжал в сърцето му.
— Разбирам.
Екранът угасна.
Колбърг седя още дълго, дълго време, гледайки в сивата тъмнина на екрана. После внезапно скочи, сякаш се е пробудил от кошмар — може би Каин вече беше излязъл от двореца, може би вече беше онлайн, може би вече вършеше или казваше, или мислеше нещо, което е способно да разруши живота на Колбърг.
Администраторът изтупа трохите от ризата си, приглади коса с потната си ръка и се понесе към вратата на личната си кабина.
Майкълсън го беше заплашил предишния ден; сега заплахата идваше от Каин. Колбърг реши, че вече е време да плесне през ръцете кучия син.
„Само ми дай повод да се изправя пред Борда — помисли си той. — Един малък повод. И ще видиш какво ще стане после.“
Ден трети
— Понякога се чудя дали можеш да уважаваш нещо друго освен силата.
— Че какво друго може да се уважава?
— Виждаш ли? Имах предвид точно това, че се измъкваш с някой подигравателен, повърхностен, бърз отговор. Защото не ти пука мен какво ме интересува. Нещата, които са важни, наистина важни…
— Какво например? Справедливостта? Стига глупости. Честта? Това са абстрактни понятия, измислени от нас, за да можем по-лесно да преглътнем реалността на силата, да приучим хората доброволно да се самоограничават.
— А любовта? И тя ли е абстрактно понятие като справедливостта?
— Шана, за бога…
— Не е ли странно как винаги се караме за разни абстрактни неща?
— Ние не се караме.
— Напротив. Може да не е точно заради справедливостта и любовта, но определено се караме.
1.
Кръг след кръг рушащите се каменни пейки и пешеходни пътеки се издигаха амфитеатрално над изпъкналото петно от мокър пясък в центъра; може би цялата гигантска постройка някога е била предназначена за игри на боговете. Вътрешната стена, отделяща пясъка от пейките, някога бе имала височина от три човешки ръста. Макар сега да се рушеше от старост и заради вредните изпарения от фабриката за стомана в близкия Индустриален парк, на стената все още се забелязваха успоредните следи, оставени от диамантените нокти на драконимфите, амебовидните изгаряния от киселинната отрова, която пръскаха опашките на драконите, и белезите от арбалетни стрели, пронизали плътта на бягащите гладиатори.
Зад третия ред пейки беше разположен пръстенът от обществени тоалетни, построени преди векове за отдавна измрелите зрители. Подобни тоалетни бяха пръснати из целия град, наследство от Медния крал Тар Менелекил, който едва не бе разорил народа си със своите обществени постройки.
Уличните тоалетни в Анхана бяха построени над шахти, издълбани във варовика, върху който бе построен градът; в шахтите бяха разположени три прегради бронзови мрежи, една от друга по-ситни, които улавяха по-големите отпадъци и позволяваха на течността да се оттече в бездънните пещери под града. Покрай всяка шахта се спускаше още една, успоредна на първата. Веднъж на всеки десет дни чистачите обикаляха шахтите, събираха ценните екскременти и ги откарваха в „Анханско почистване и наторяване“ на Късметлията Джанър, в покрайнините на Града на пришълците.
Това се знае от всеки жител на Анхана; онова, което не е известно на уважаваните граждани, е, че запечатаните врати на тези отпадъчни шахти водят до една от онези бездънни пещери, през които всеки, познаващ пътя, може да се движи свободно под целия град.
Те дойдоха точно през тоалетните — деформираните, слепите, сакатите, безкраките с техните патерици и прокажените, увити в своите подгизнали от урина парцали. За да стигнат дотук, бяха преминали през помийната яма на Империята и сега рицарите на Кант, които стояха по двама край всяка врата, ги пропускаха с гостоприемни жестове надолу по натрошените каменни стъпала.
Из свежия нощен въздух се дочуваха тананикания и радостно бърборене. Групата просяци се спускаше надолу, прескачайки пейките, които предците им са можели единствено да гледат със завист, без да смеят да ги докоснат — толкова близо до арената са можели да седят само богатите дворяни. Стигнаха до високата стена, която обграждаше пясъка на арената, и я преминаха като стадо овце, като леминги, като вълна от лакоми вредители.