И докато гледаше как Величеството слиза по стъпалата, усмихнат и спокоен, следван от херцозите и бароните си, за да приеме заедно с тях десятъка край подпорната стена, Палас трябваше да признае, че човекът знаеше много добре как да подготви едно ефектно появяване.
Тя се придвижи към стената, като внимаваше да не се сблъска с Поданиците, които се стичаха в същата посока, и успя да се приближи достатъчно, за да чуе гласа му, докато той приемаше подаръците, парите и останалите неща. Когато церемонията приключи, тримата барони откараха всичко с една количка, а Кралят слезе по стъпалата, за да се смеси с хората си и да се повесели с тях. Херцозите и бароните го последваха и скоро на Арената кипеше веселие; меховете с вино се подаваха от ръка на ръка, гласовете се сливаха в гръмогласна песен.
Палас стоеше близо до Величеството, с надеждата да успее да го придърпа настрани, за да могат да поговорят, затова чу как Абал Паслава му промърмори с нисък глас:
— Тук има магия; някой друг, освен мен, придърпва към себе си част от Потока в стадиона.
Величеството му отговори с усмивка, в която проблесна мрачно веселие.
— Добре, посочи ми го и набързо ще се разправим с негодника.
— Не мога.
— Не разбирам.
— Нито пък аз. Усещам подръпването със съзнанието си, но когато насоча вниманието си към него, то се изплъзва като слънчев отблясък в крайчеца на окото. Това определено ме притеснява.
— Не спирай да го търсиш. Междувременно прикрий оттеглянето ми; събирането на десятъка се проточи доста и закъснявам за среща.
— Ясно.
Паслава отметна глава назад и подбели очи; Потокът се завихри на спирали в Обвивката му. Той измъкна мъничка кукла от джоба си и я завъртя между пръстите си. Ластарче от виолетовия Поток се закачи за Величеството, който се отдалечи, следван от Палас.
Но тя се стараеше да се държи на разстояние — мнозина от маговете, използвали заклинанието на Наметалото, се бяха издали просто защото се бяха блъснали в някого. Веднъж или два пъти ѝ се наложи да отскача бързо встрани, за да избягва преминаващите наблизо Поданици, и всеки път Кралят сякаш се отдалечаваше значително от нея, като междувременно кимаше и разменяше по някоя дума с кантийците. Не изглеждаше, като да върви бързо, но въпреки това тя така и не успяваше да го настигне.
Въпреки обърканото и отнесено състояние, в което се намираше, тя успя за по-малко от минута да разбере какво е направил Паслава. Сигурно бе използвал някаква по-сложна вариация на Наметалото, което използваше самата тя — всеки път като погледнеше към Величеството, виждаше, че се е отправил към другия край на Арената, като винаги се намирате твърде далеч от него, за да могат да разговарят. Палас отдаде дължимото професионално уважение към изобретателността на Паслава. Заклинанието беше доста хитроумно, макар че ако решеше, тя можеше с лекота да го разбие.
Паслава може и да беше умен, но не можеше да се мери с нея по сила.
Ала разбиването на заклинанието щеше да изисква концентрация, от която тя се нуждаеше за поддържането на собственото си Наметало. Вместо това Палас огледа арената; когато погледът ѝ се плъзна към открехнатата врата на една от животинските клетки, Потокът се завихри още по-бързо около Обвивката на Абал Паслава и тя почувства как заклинанието леко увеличава тегленето на енергия. Друго не ѝ беше необходимо — тя позволи на нуждата ѝ да разговаря с Величеството да я устреми към клетката. Имаше чувството, че се носи над земята — краката ѝ се подчиняваха на желанието ѝ да следва избраната посока, но не и с необходимата скорост.
Тя се отдалечи от огньовете. Сумракът в животинската клетка се спусна като перде пред очите ѝ, а обонянието ѝ се подразни от прашния мирис на гниещо дърво и застояла урина. Тук, в тъмнината, в тази непозната обстановка, тя не можеше да си представи достатъчно ясно всичко, за да поддържа Наметалото; заклинанието се разчупи и тя се облегна разтреперана на стената.
Менталното зрение — онова състояние на съзнанието, при което то възприема Потока и може да прави и да поддържа заклинания — е медитативно състояние, което е почти трансцендентално. Когато е в състояние на ментално зрение, човек не чувства умора, не чувства страх, не чувства почти нищо; единственото, което усеща, е обкръжението си и своята воля, която адептите наричат намерение. Часове наред менталното зрение на Палас успяваше да потиска умората от защитата на семейството на Конос и изтощението от двата дни, в които бе бягала от Котките, страха и ужаса от битката, почти физическата болка от загубата на близнаците, Талан и Ламорак, чувството за вина от това, че ги бе повела към смъртта им. Но тези емоции кръжаха около нея като хиени — не бяха изгубили интерес, не се бяха впуснали да търсят други жертви. Търпението им беше почти безкрайно.