За щастие, облаците над главата ѝ се разкъсаха и между тях се появи луната. Палас видя Краля само на четирийсет или петдесет метра пред нея; мъжът се движеше с равномерен ход. Някъде по пътя се беше сдобил с качулато наметало, но сигурно не беше излъгал Паслава, казвайки му, че закъснява за среща — движеше се твърде бързо, за да се старае да прикрива характерната си походка, която бе не по-малко отличаваща се от гласа му. Като че ли не се притесняваше, че може да го следят; а и защо да се тревожи? Щеше да чуе стъпките на всеки, който се осмелеше да го последва.
Палас се усмихна мрачно и прибра проследяващия кристал. Събу високите си до глезена ботуши, хвана ги по един във всяка ръка и се затича леко след него, стъпвайки с възглавничките на пръстите на босите си крака, като се стараеше да се придържа към сградите от едната страна на улицата. Утъпканата кал на улиците в Лабиринта бе доста по-висока и по-суха по краищата, отколкото в средата, където обикновено се струпваха изхвърлените камъни, дъски и парчета от строшени грънци. Покрай стените тя можеше да тича спокойно с боси нозе, без да се страхува, че ще настъпи нещо.
Вървящият пред нея Крал се шмугна в сумрака на един свод без врата. Вместо да го последва навътре, тя си обу ботушите и бавно заобиколи сградата. Там, на ъгъла на третия етаж, от другата страна на арката, през която бе влязъл Величеството, през спуснатите кепенци се промъкваше лъч светлина, единственият в цялата къща.
Контролирайки дишането си, Палас Рил призова менталното си зрение и огледа околните улички и покривите на съседните сгради. Плътната плетеница на Потока преминаваше навсякъде с лекота и единствените Обвивки, които се забелязваха, бяха на Плъховете, сновящи из сенките.
Това означаваше, че тук нямаше нито охрана, нито скрити наблюдатели; означаваше, че в този случай потайността бе по-важна за Величеството, отколкото сигурността.
Далечният тътнеж, който шумеше в ушите на Палас, се приближи, но тя се вкопчи в менталното си зрение и шумът от разбиващи се вълни утихна. Послушните ѝ пръсти сами намериха в джобовете на наметалото ѝ мъничката фигурка на Хамелеона. През менталното ѝ зрение красиво обработената платина сияеше във вихрите на различни цветове. Тези вихри проникнаха в съзнанието ѝ и се спуснаха надолу в тялото ѝ. За някой страничен наблюдател кожата и дрехите ѝ имаха съшия цвят и текстура като стената, до която беше застанала. Тя се поколеба още няколко мига, за да запечата по-силно образа в съзнанието си, след което се обърна към стената и се изкатери по нея с лекотата на гущер.
Увисна без никакви усилия край процеждащата се светлина и се заслуша.
— … преди Бърн да го хване. Това е жизненоважно — казваше непознат глас. — И без това Бърн вече има твърде голямо влияние над Ма’елкот, а според мен Бърн е болен човек с болен мозък. Много важно е той да не успее и това е основната ми задача. Не се опитвай да ме убедиш, че нямаш нищо общо с това — за трима от петимата мъртви пазачи се знае, че бяха Поданици. Сигурно и другите двама са били такива.
— Ако беше в ръцете ми, щях да ви го предам, Ваша светлост. — Гласът на Величеството звучеше невероятно смирено, дори раболепно. — Не очаквам от Поданиците да ми дават пълен отчет на действията си, а само за приходите си. Ако някои от тях са решили да ги увеличат чрез шпиониране за Смешника Саймън, това не е моя работа, освен ако пропуснат да ми платят десятъка си. И все пак това бяха мои хора и очаквам компенсация за смъртта им.
Ваша светлост? Това сигурно е самият Тоа Сител! — монологна Палас и стомахът ѝ се сви от болезнен ужас. Внезапно ѝ стана ясно защо срещата се провежда точно в този час. — Значи, е той. Кралят на Кант ни е предал. Трябваше да се досетя — той е най-добрият приятел на Каин. Но… о, богове, наистина се надявах да е невинен.
Пред очите ѝ се появиха окървавените лица на Дак и Джак, на Ламорак и Талан.
Мога да ги убия и двамата. Още сега. Тук. Да активирам огнено кълбо и да пъхна кестена през процепа в кепенците. После ще скоча на земята и ще избягам далеч отвъд радиуса на взрива. Дори няма да ги чуя как пищят, докато изгарят.
Палас тръсна глава и прогони образа от главата си. „Прекалено дълго съм живяла с Хари“ — помисли си тя. Познаваше твърде добре капаните на яростта, за да падне в тях точно тук; праведната ярост правеше нещата още по-опасни.
Но няма да го направя — монологна тя. — Ще изчакам, ще ги слушам. Ако ще трябва да се убива някой, мога да го направя и след като разбера какво става тук.
— Мисля, че не разбирате сериозността на положението — рече непознатият глас с равния тон на човек, който си поръчва закуска. — Смешника Саймън вече е притеснил императора. Не само че действа безнаказано дори тук, в столицата на Империята, а и графитите му са се появили по стените на самия дворец „Колхари“.