— Повече никога няма да ме излъжеш.
— Палас, наистина, това не е необходимо…
— Мисля, че е. Вече не мога да разчитам на никого, Величество, а трийсет и шестима души разчитат на мен да спася живота им. Имаше трима или четирима души, на които знаех, че мога да се доверя. Те вече са мъртви. Повече не смятам да рискувам.
Тя рязко затвори уста. Защо му казваше всичко това? Всъщност говореше на себе си, опитваше се да оправдае онова, което смяташе да направи.
Палас бръкна в джобчето на колана си и извади един кварцов кристал във формата на призма, с размер не по-голям от пръста ѝ. Кристалът се намираше в малка платинова кутийка, прикрепена към платинена верижка; тя хвана верижката с пръсти и накара кристала да се върти, отразявайки лунната светлина в милион ромбоидчета.
— Не го прави — рече Величеството с дрезгав глас, опитвайки се да прозвучи свирепо. — Не ми прави заклинания, Палас. Мен никой не смее да ме омагьосва!
От менталното ѝ зрение се протегна тънка струйка и накара енергията в кристала да засияе; с леко докосване на Обвивката си активира Омайването. Ромбоидчетата лунна светлина, отразени от кристала, придобиха призрачна твърдост в менталното ѝ зрение; после изведнъж се изстреляха навън, носейки в себе си силата на Омайването като острие, намазано с отрова. Те пронизаха застрашително проблясващата жълтеникавооранжева Обвивка на Краля и сияйната мрежа на Омайването я покри плътно като масло, изляно върху развълнувана вода. Палас не успя дори да си поеме дъх, когато цветовете на гнева и страха бяха заменени от зеления оттенък на спокойствието и топлите кафеникави тонове на пълното подчинение.
— Сигурен ли си? — попита тихо тя, излизайки от менталното си зрение. — Това е едно съвсем мъничко заклинание.
Величеството си пое дълбоко дъх и видимо се стегна.
— Добре — каза той. — Вярвам ти. Стори каквото намираш за редно.
„Заслужила съм си го“, помисли си тя, потрепвайки, и усети как леко ѝ се повдига.
Какво, като всъщност не бе имала друг избор? Какво, като толкова много животи зависеха от нея — и от него? Палас бе докоснала сърцето му и се бе превърнала в най-добрия му приятел, по-близка от сестра, по-близка от майка му. Заклинанието беше страшно дори за животно; тя го бе направила на човек — как се беше стигнало до това? Жената, която беше допреди няколко дни, никога не би се решила на такава стъпка. Тя беше създала този кристал за най-краен случай, за някоя безизходна ситуация, когато нямаше да има избор. Нима се бе озовала в такава ситуация?
Тя тръсна глава; щеше да се тревожи за хипотетичната си морална деградация, след като отведеше хората си в безопасност извън Анхана.
— Хайде, Величество, ставай — каза му тя. — Чака ни работа.
Величеството се надигна послушно и я зяпна като покорно кученце.
— Както кажеш, Палас.
2.
Парещите жълти лъчи на анханското слънце удариха в затворените очи на Каин като бомба и го накараха да скочи от стола, в който най-сетне беше успял да заспи.
В първата секунда, която му се стори безкрайна, той се опита да се пребори с лепкавата каша в главата си, да разбере къде се намира и какво се е случило с него. Най-накрая погледът му се фокусира върху шестимата мъже в ливреи на придворни рицари, които образуваха нещо като човешки щит между Каин и Негова светлост имперския херцог по Обществения ред.
Тоа Сител стоеше до прозореца и продължаваше да стиска завесата, която току-що бе дръпнал настрани. Слънчевите лъчи нахлуваха през прозореца и осветяваха вихрещите се във въздуха прашинки.
— Как се чувстваш?
Каин се почеса по заплетената коса.
— Зависи. Донесе ли кафе?
— Боя се, че не.
— Значи, се чувствам кофти. — Каин погледна с присвити очи херцога, който се отдръпна от прозореца и застана под слънчевите лъчи. Под очите му — кървясали и подпухнали — се виждаха тъмни сенки. — И ти не изглеждаш особено добре. Окъсня ли снощи?
— Това не е твоя работа. Дойдох да те отведа при императора.
— Това можеше да стане още снощи.
— Не, не можеше.
— И каква е причината за това?
Тоа Сител разпери ръце.
— Ма’елкот пожела да те види едва тази сутрин.
Каин кимна, почесвайки се възмутено по брадата; да караш другите да те чакат, беше привилегия на богатите и могъщите по цял свят, но това не означаваше, че трябва да му харесва. Всъщност сигурно щеше ужасно да се ядоса, когато се разсънеше напълно.