— Нали не смяташ наистина, че има нужда от тия момчета? — каза той, махвайки презрително с ръка към рицарите. — Мисля, че стигнахме до някакво споразумение.
Устните на херцога се изкривиха в суха усмивка.
— Вероятно не мога да се доверя на добрата ти воля; предполагам, че Крийл беше последният, направил тази грешка.
Предишната вечер, когато предпазливостта беше накарала Тоа Сител да затвори Каин в тази стая в двореца „Колхари“, тук вече имаше блюда, отрупани щедро със студено месо, хляб и плодове, гарафа с вино и вана с вряла вода. Каин бе поклатил глава и се беше изсмял с горчивина.
— Като се сетя, че убих човек заради това, че ме предаде в ръцете ти — беше казал той.
Тоа Сител, който наблюдаваше от прага как Кралските очи, които го придружаваха, свалят белезниците на Каин, отвърна без капчица хумор в гласа:
— Може би си действал прибързано.
Докато Каин се хранеше, Тоа Сител му обясни защо е била обявена награда и защо е бил задържан и доведен тук. Иронията в цялата ситуация остави Каин без думи.
Императорът искаше да го наеме, за да намери Смешника Саймън. Искаше да му плати, за да свърши онова, което вече вършеше, искаше да му предложи всички ресурси на имперското правителство, за да му помогне в търсенето.
Крийл, без да знае нищо, всъщност му беше направил услуга.
Каин беше оставил внимателно сандвича си на масата, беше преглътнал и бе казал:
— Съгласен. Колко плащате и кога започвам?
И тук се появи проблемът — Ма’елкот искаше да говори с него лично. Тоа Сител не знаеше защо. Приканиха Каин да се изкъпе, да изпере дрехите си и да чака в готовност. Той се беше подчинил с охота, дори беше зашил разпорените от бивните на огрето панталони. Пръстите му трепереха от очакването и вълнението, което беше изпитал при внезапната промяна в късмета му — достъп до двореца, повод да се срещне насаме с мишената си и предоставянето на всички ресурси на Кралските очи, за да намери съпругата си.
После беше зачакал.
А след това бе почакал още малко.
Оставен сам в разкошната зала, той бе крачил напред-назад, като нетърпението, гневът и яростта му постепенно ставаха все по-силни. Вратата бе заключена отвън и когато я беше разклатил, загриженият глас на пазача го беше попитал има ли нужда от нещо. Каин беше проверил и прикритата сервизна врата, припомняйки си местоположението ѝ от времето, което бе прекарал тук, преоблечен като прислужник, преди да убие Тоа Фелатон, но тя също беше заключена. Сигурно би могъл да разбие някой прозорец и да избяга, но накъде?
Тук го задържаха собствените му желание, надежда и мечти, а не ключалките на вратите. Не можеше да пропусне тази възможност.
Мислите му се завъртяха около затворничката в донжона като хартиена въртележка в ръката на тичащо дете.
Шана може би се намираше в онази килия.
Може би беше в безопасност.
Може би щеше да падне в обятията му след час или дори по-малко.
Може би заради заклинанието Бърн не беше успял да разбере коя е тя и просто я бе задържал, защото се е намирала близо до мястото. Съществуваше и такава вероятност.
Но беше възможно и затворничката в донжона да е онази жена Талан. Шана можеше да се намира навсякъде. Възможно бе да вечеря обилно в някой клуб на Южния бряг. Или да е сгащена в някоя задна уличка в Града на пришълците и да се бие на живот и смърт с Котките.
А може и да беше вече мъртва.
Несигурността го гризеше като плъх, затворен в черепа му.
Ма’елкот така и не се появи, така и не изпрати да го повикат. С напредването на нощта на Каин му остана само да крачи още по-ядосано напред-назад и да наблюдава как нивото на розовото масло в контейнерчето на лампата постепенно се снижава; преброяваше с ударите на сърцето си всяка минута от живота на Шана, която губеше в тази стая.
Някъде след полунощ вече се бяха изпарили всичките му угризения за смъртта на Крийл.
Накрая изтощението го беше накарало да се довлече до мекото кресло. Беше се отпуснал в него, размишлявайки мрачно върху безпомощността си, докато размишленията не бяха преминали неусетно в сън.
Сега вървеше пред ескорта си по коридорите на двореца „Колхари“. Шестимата рицари го следваха в полукръг, а зад тях крачеше Тоа Сител със скръстени зад гърба ръце и с изражение на предпазливо внимание на лицето. Токовете на ботушите им не издаваха никакъв шум по дебелия мек килим, покриващ бледия мрамор с прасковен оттенък на пода. Тоа Сител упътваше Каин на глас — тук завой, тук отново, нагоре по тези стълби.
Стълбището се намираше близо до открит сводест проход, водещ до отвесна шахта без дъно и таван. Покрай стените ѝ се спускаха насмолени въжета, които се губеха в мрака. Близо до свода висеше въженце с камбанка. Когато минаваха покрай тази конструкция, Каин кимна към шахтата.