— Моля те да ме извиниш, че съм толкова непохватен домакин. Едва сега осъзнах защо ми се стори толкова смутен и сдържан по време на разговора. Моля, последвай ме.
Императорът го беше отвел в Оръжейната галерия на втория етаж и го беше вкарал в стая с размерите на спалня. По стените и пода имаше десетки рафтове, върху които бяха подредени всякакви видове ножове — от извитите хукри до камите за париране с ветрилообразни предпазители, наподобяващи кинжали прободни ками катар, изсечени остриета в стил танто, имаше дори няколко дълги трийсетина сантиметра двуостри арканзаски ками.
— Заповядай — каза Ма’елкот. — Избери си.
Каин бе взел един кинжал с извито острие, напомнящ на флорентински стилет, и го повъртя в ръцете си. Двамата бяха сами в малката стая с дебела врата, която беше пълна с ножове.
— Знаеш ли — беше казал той. — Крийл смяташе, че някой ме е наел да те убия. Сигурно са те посъветвали да ме държиш обезоръжен.
В сияйните зелени очи на императора беше проблеснала весела искра.
— Да не съм някой глупак? Ти, Каин, винаги си въоръжен. Бих могъл да ти отрежа ръцете до раменете и пак можеш да ме убиеш с краката си. Моля те, приеми гостоприемството ми. Моето желание е да се чувстваш напълно непринудено.
Непринудено? В присъствието на Ма’елкот?
— Това е някаква шега, нали?
— Разбира се.
И така, Каин седна да закуси, усещайки метала на ножовете по цялото си тяло.
Цяла сутрин беше чакал Ма’елкот да заговори за работата. Накрая вече не издържа.
— Херцог Тоа Сител ми обясни какво очакваш от мен. Приемам. Само искам да знам какви ресурси мога да използвам и колко ще ми платиш.
Знаеше, че преиграва, че прибързваше с готовността си, но вече не можеше да се спре, а и честно казано, не му пукаше — чувстваше острата нужда там долу, в червата си, и тя го тласкаше напред. Трябваше да се махне оттук, да излезе на улицата и да тръгне по следите на Шана.
— Каин, моля те — произнесе Ма’елкот провлечено откъм ложето. — Не е прилично да се обсъжда работа по време на ядене, не се отразява добре на храносмилането.
— Ти не ядеш — отбеляза Каин.
— Вече не ям — отвърна Ма’елкот, помръдвайки с рамене. — Нито пък спя. По отношение на подобни дреболии сила като моята може да се окаже бреме.
„Дотук с плановете да го спипам, докато спи, или да пусна две капсули арсеник в задушеното му“, помисли си Каин. Той позволи на нетърпението си да се промъкне в гласа му:
— В такъв случай, щом няма да говорим по работа, защо си губим времето?
— То не е загубено, Каин. Използвам го, за да те изучавам.
Каин внимателно остави чашата си на масата; не му се искаше да разлее кафе по бялата лепена покривка, ако ръката му случайно започне да трепери.
— Нима?
— Да. Знай, Каин, че Силата извлече името и образа ти от моето съзнание, Силата от Отвън, която отговори на въпроса ми: „Кой ще достави в ръцете ми досадния Смешник Саймън?“. От самото начало бях склонен да се доверя на щастливата случайност — когато Силата ми показа лицето на човек, когото познавам толкова добре, че Притеглянето ти тук ми отне по-малко от два дни.
— Притеглянето ми? — рече Каин, мръщейки се. — Да не мислиш, че съм тук заради някакво си…
— Не се хващай за думата, скъпо момче. Пожелах присъствието ти — и ето те тук. Такива са фактите; механизмът зад реализирането им няма значение. Освен това, макар да се радвам, че си се успокоил до такава степен, че да ме прекъсваш, това не е учтиво. Дори го намирам за грубо.
Тонът на Ма’елкот продължаваше да звучи приятелски, но някъде в дълбините на басовия му глас се долавяше някакво ръмжене, което разкриваше, че в гърдите му дреме на пресекулки някакъв огромен и гладен звяр. Той зачака, привидно спокоен, загледан в Каин с ясните си светлокафяви очи…
„Хей — помисли си Каин, — те не бяха ли сини допреди малко? Или пък зелени?“ Разсеян за миг, Каин остави мълчанието да се проточи болезнено дълго, преди да се усети. Той погледна донякъде смутено императора.
— Простете, Ваше Имперско Вели…
— Извинението е прието — прекъсна го бързо Ма’елкот. — Не държа особено на церемониалността, както може би си забелязал вече. Церемониите са за незначителните хорица, които поглъщат жадно престореното възхищение на другите. Та както казвах, промених първоначалното си намерение просто да ти позволя да поемеш този риск, защото аз, Каин, съм човек, прокълнат с ненаситно любопитство. Зададох си фаталния въпрос: Защо точно ти?