— Защото си мислиш, че аз знам.
Ма’елкот кимна бавно.
— Точно така. Надявам се да знаеш; не мога да търпя усещането за безсилие. Заради собствената си неудовлетвореност снощи едва не те убих.
Каин примигна.
— Така ли? — рече той с тънък гласец.
— Чрез заклинание. С магия. Обмислях възможността да ти отнема живота, за да мога да погълна част от спомените на напускащата те душа.
— Това, ъъъ — рече предпазливо Каин, — ми се струва малко крайно…
— Ами да — отвърна Ма’елкот и се изсмя сухо. — Разбирането на това, как можеш да заловиш Смешника Саймън, няма да ми помогне, ако те няма теб да изпълниш задачата.
— Все още не мога да разбера защо самият ти не можеш да намериш сам този, хм, тип — рече Каин.
— Заради едно негово прикриващо заклинание, което е все още активно. Успях да анализирам влиянието му, но не мога да му се противопоставя — все още не, а може би никога няма да мога. Силата от Отвън ми каза, че това заклинание ще бъде развалено с лекота, щом заловя онзи, който го е направил. То въздейства директно върху съзнанието, разкъсвайки на парчета всичко, което знам за онзи, дето го е направил; пречи ми да свържа частите в едно и дори да забележа, че между тях е възможна връзка. Направо се вбесявам при мисълта, че може би знам кой е Смешника Саймън и просто ми се пречи да свържа името с лицето.
„Леле — помисли си Каин. — О, мамка му!“ Не беше точно прилив на вдъхновение, колкото бавно осъзнаване — той разбра, че отговорът на този въпрос е същият като на предишния.
„Защото съм Актьор.“
Начинът, по който очите на всички се замъгляваха всеки път когато споменеше Смешника Саймън или Палас Рил — причината това да не му се случва беше, че в сърцето му, в съзнанието му, в най-грижливо скритите спомени за преживяно щастие Смешника Саймън не съществуваше. Нямаше я и Палас Рил. Там беше само Шана. Той не обичаше абстракцията, играта на „Аленото огнивче“; той не обичаше героинята, личността на Палас Рил. За него имаше само Шана, винаги беше имало само Шана.
И винаги щеше да я има само нея.
Дори и да искаше, нямаше да може да даде точен отговор. Дори тя да беше най-големият му врат; условията на Студията нямаше да му позволят да произнесе нито дума, може би дори щяха да го убият, преди да успее да каже истината за нея. И колкото повече се доближаваше Ма’елкот до отговора на своите въпроси, толкова повече се приближаваше до истината за Каин.
А в неговия случай тази истина беше смъртоносна.
„Ще умра тук — помисли си Каин. — Накрая той ще осъзнае какво става, какво представлявам и тогава ще ме убие. А дори и да не го направи, аз съм подписал договор да го убия. И когато се опитам, той ще ме загаси като свещ.“
Смъртта, също като слънцето, беше нещо, което дори Каин не можеше да гледа, без да примигне; за миг се зачуди дали ще го чакат Крийл и Тоа Фелатон и всичките му безбройни жертви, след което изхвърли тази мисъл от главата си.
„Остава ми единствено да се надявам, че Шана ще се прибере жива на Земята. Не ми пука дали ще изгубя, или ще спечеля, дали ще живея, или ще умра, стига тя да е добре.“
— Какво има? — попита Ма’елкот, наведе се напред и се взря изучаващо в лицето на Каин. — Виждам, че си се досетил нещо. Кажи ми го. Веднага.
— Току-що осъзнах — каза Каин, — че всъщност не се налага да се държа учтиво с теб.
— Нима?
Ма’елкот изглеждаше повече развеселен, отколкото засегнат.
Каин сви рамене и устните му се изкривиха в цинична усмивка.
— Ако не ти бях нужен да хванеш Смешника Саймън, досега да съм мъртъв. Сам го каза. Така че според мен е глупаво от моя страна да се притеснявам дали няма да те ядосам.
Част от веселието в погледа на императора започна да избледнява и гласът му прогърмя застрашително.
— Глупаво?
— Бъди разумен, приеми фактите и ме остави да се заема с работата.
— Разумен, наистина — измърка Ма’елкот. Той облегна лактите си на масата и сплете пръсти пред лицето си. — Разумният човек се опитва да се приспособи към света. Неразумният — да приспособи света към себе си. Затова човешкият прогрес се дължи на неразумните.
„Това е шоу!“ Каин остана като ударен от гръм. Точно този цитат беше любим на Дънкан — как така Ма’елкот ще знае цитат от земен автор? Забранен, на всичко отгоре…
— Знаеш ли — рече предпазливо той, — баща ми често ми казваше същото.
— Знам. — Усмивката на Ма’елкот грейна като зора. — Веднъж ми го цитира и аз не го забравих.