Устните на Джин се изопнаха. Мразеше да му напомнят, че султанът му е баща. И аз го знаех. Защото го познавах. Направих го нарочно, за да го жегна.
— Не ти беше толкова трудно да оставиш Хала да умре за въстанието — сопна ми се той. Това не беше просто жегване. — Защо Сам да е по-различен?
— Защото не се налага да умре.
Стиснах зъби. Не ми хареса намекът му — че се ръководя от чувства, а не от разума си. Че не ми е пукало особено за Хала.
— Нито пък Хала.
— Не — изсъсках. — Прав си. Можех да я оставя да бъде измъчвана и манипулирана от султана. Тогава щеше ли да поставяш под съмнение желанието ми да спася един от нашите?
— Знаеш, че нямах това… — започна той, но аз го прекъснах.
— Може би щеше да ми е далеч по-лесно, ако бях някогашното себично девойче от Дъстуок, онова, което оставяше хората да умрат, защото имаше изгода. Но в момента си жив именно защото вече не съм онова момиче. И си… — И си влюбен в мен, защото вече не съм онова момиче, исках да кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. — Тук сме… заедно, защото вече не съм онова момиче — опитах се да замажа паузата, макар трепването на веждите му да подсказваше, че не съм успяла. — И щом не се налага Сам да умре, тогава няма да го жертвам само защото ще е по-лесно. Отказвам да загубя още хора, преди дори да сме влезли в истинска битка. Не и ако не се налага.
Седяхме в противоположните ъгли на стаята и се взирахме един в друг, неподвижно, с изопнати мускули, като че се готвехме за битка.
Обикновено в такъв момент един от нас излизаше гневно навън, в пустинята, докато се успокоим. Но пред вратата имаше пазач и макар да ме беше пуснал да изляза, трудно можех да обясня как съм се върнала и как съм попаднала в чужда стая.
Приклещени бяхме тук заедно. Може и да не бях така себична, както някога, но си оставах точно толкова твърдоглава. Нямаше да отстъпя.
След мъчително дълга пауза Джин най-после проговори.
— Става дума за семейството ми, Амани — каза той тихо. — За брат ми. Сестра ми. Играеш си с живота им.
Ясно долавях болката в гласа му. На света нямаше друго, което Джин да цени повече от семейството си. Готов бе да умре, за да ги спаси.
— Става дума и за моята страна — възразих. Джин беше израснал отвъд морето, в родината на майка си. Може и да беше наполовина мираджинец, но пак беше чужд на тази земя. — Решението е мое — отсякох. — Не те моля за помощ. Казвам ти какво ще направим.
Онази неканена мисъл отново нахлу в главата ми. За коя се мислех, та раздавах заповеди на принц? При това на принц, който се бе присъединил към въстанието много преди мен. На Джин, от когото аз самата никога не бих приела заповеди. За коя се мислех, та да поведа всички ни по този несигурен път и отгоре на това да се държа толкова самоуверено?
— Тогава може би не е зле да поспиш — отвърна Джин след дълга пауза. — Утре ни чака много работа.
Прав беше, но нямаше начин да се върна в стаята, при положение че в коридора крачеше войник. Можех да поспя на пода. Но Джин се отмести, направи ми място в леглото, докато се взираше мълчаливо в тавана.
Понечих да споря, но бях твърде уморена. Господи, изтощена бях — изтощена от битки, от бягства, от спорове. А мекото легло изглеждаше толкова изкусително. Излегнах се внимателно, като че креватът беше от стъкло, наместих се с гръб към Джин, с лице към прозореца и зачаках изгрева. Несъгласието се намести плътно между нас.
Вече се унасях, когато усетих ръката на Джин върху лицето си. Чух го да говори, твърде тихо, за да очаква да го чуя.
— Грешиш. Не съм с теб, защото си се променила. Влюбих се в теб, докато кървях под един тезгях в дъното на пустинята, а ти ми спаси живота. Още тогава, когато нито един от двама ни не се беше променил.
Когато се събудих, главата ми беше притисната между брадичката и татуировката му, едната му ръка бе увита около тялото ми, а пръстите му стискаха ризата ми.
Глава 15
На синкавата светлина на планинския изгрев Сам изглеждаше още по-блед от обикновено. Вървеше неуверено, с оковани ръце, към най-високата част на крепостната стена, извисила се над отвесната скала. Златистата му коса стърчеше безредно, а сенките под очите му тъмнееха като синини. От двете му страни го придържаха войници.
Около стената се тълпяха други войници, дошли да гледат зрелището: екзекуцията на дезертьора, който нямал смелост да се бие за родината си, но се присъединил към бунта на чуждоземните.
Обвих с ръце тялото си. В планината беше по-студено, отколкото бях свикнала. Очите на Сам се стрелнаха към мен, после се впиха зад мен — търсеше останалите. Нямаше да ги намери. Бях сама на стената, срещу редиците войници в зелени униформи, така чужди на небето и камъните около тях. Устата му се разтегли леко в ъгълчетата, когато осъзна, че съм дошла само аз.