— Предполагам, че часът е доста неподходящ за екзекуции — каза, когато го побутнаха покрай мен. — Не можем да очакваме всички да са на крак. — Преди да успея да отговоря, вече го бяха избутали твърде далече напред.
Войниците го отведоха до самия ръб на стената и се отдръпнаха на дванайсетина крачки. Един албиш в дълга белезникава роба сложи длан на рамото му и му заговори нещо с тих глас.
— Пита го дали иска да каже нещо, което да бъде предадено на семейството му. — Капитан Уесткрофт стоеше до мен, сплел пръсти зад гърба си. След снощното нашествие изглеждаше точно толкова изтощен, колкото и Сам. — Да им послужи за утеха, когато научат за станалото.
Сам се замисли за миг, после се наведе към непознатия и каза няколко думи. За миг челото на непознатия се сбръчка озадачено, но той побърза да си върне предишната любезна маска, закима мъдро и докосна гърдите на нашия самозван бандит. Отстъпи назад, а един войник опъна превръзка над очите на Сам. Завърза я на тила му точно когато слънцето се надигна от хоризонта и подпали синкавия утринен въздух.
— Капитане — казах аз, без да се обръщам, — наясно съм, че след днешния ден няма да сте склонен да ми вярвате, но ще ви дам един съвет, който ми се иска и аз да бях получила навремето. Не подценявайте султана. Ако някога ви хрумне, че сте го надхитрил, най-вероятно ще се окаже, че грешите, при това с ужасни последици.
Капитан Уесткрофт вероятно вдигна озадачено червеникавите си вежди, но аз продължавах да гледам право напред.
Бяха чужденци, не бях длъжна да ги защитавам. Но пък и Сам беше чужденец. А ето че за него мислех другояче.
Мъжът с робата, който допреди малко разговаряше със Сам, се приближи до нас. Погледна ме нерешително, после каза нещо на албишки на капитана.
— Последните думи на вашия млад приятел — преведе капитанът — гласят, че се е оказал прав: героизмът води до смърт.
Усмихнах се неволно, но усмивката не се задържа дълго на лицето ми. Когато войникът се дръпна и една дузина мъже с пушки пристъпиха напред, Сам изглеждаше ужасно самотен. И ужасно уплашен.
Слънцето се показа иззад планината и дишането ми се накъса. Капитанът извика нещо на албишки. Като един шестимата униформени вдигнаха позлатените си пушки за почест.
При този звук Сам трепна.
Настъпи тишина и насъбралите се войници затаиха дъх. Над главата ми изсвири птица, три кратки трели. Все още можеха да се объркат ужасно много неща, но поне бяхме готови.
Чу се втора заповед. Пушките се прицелиха.
Приготвих се за действие, мускулите на краката ми се стегнаха в очакване.
— Готови!
Залюлях се на пети и се приведох леко напред.
— На прицел!
Сам наклони глава назад, за да улови първите слънчеви лъчи, сякаш искаше да види всичко за последен път, нищо, че очите му бяха завързани. Сякаш му се искаше да е знаел, че вчерашният изгрев му е бил последният. Може би ако е знаел, е щял да го погледа, вместо да стои на тъмно в тунелите на Изман и да чака, за да ми спаси живота. Може би изобщо нямаше да е тук.
Бледата му коса се превърна в чисто злато под лъчите на слънцето.
— Огън!
Шест пръста натиснаха спусъците и аз се втурнах напред под пукота на изстрелите, които изпълниха въздуха с познатия мирис на барут.
Барут имаше, но не и куршуми.
С лекота си пробих път през пушека, покрай мъжете, извърнали очи от пукота и шумотевицата и гледката на смърт. Хвърлих се към Сам, който продължаваше да чака куршума.
Връхлетях отгоре му с цялата си тежест и го блъснах към пропастта. Той залитна до самия ръб на стената, а после и двамата полетяхме в нищото.
За част от секундата се задържахме във въздуха, а после пропаднахме към зъберите отдолу.
И се ударихме — не в скалите, а в изпънатия плат, който подаде под телата ни, хлътна точно колкото да поеме тежестта ни. Това бяха чаршафите и одеялата, които измъкнахме тайно от стаята на Джин, опънати между Из и Маз. Двамата се издигнаха нагоре, отново като огромни птици рух, и пробиха димната завеса от стрелбата. Чуха се смаяни викове. Огромните криле запратиха мощна въздушна струя към насъбралата се тълпа и ни издигнаха високо над планината, далеч от обсега на пушките и магиите, които албишките войници биха могли да запратят подире ни.
Още се опитвах да си поема дъх, когато Сам се заизвива до мен, уплашен и невиждащ.