— Престани да се въртиш! — креснах в ухото му, за да надвикам свистящия вятър.
— Мъртъв ли съм? — викна Сам на родния си език, без да спира да се върти.
Дръпнах кърпата от очите му и той замига стреснато със сините си очи, погледна мен, крилете над главата ми, които ни отнасяха в безопасност, и безкрайното небе над тях. Главата му се въртеше ту наляво, към Джин, яхнал Маз, ту надясно към Тамид върху гърба на Из.
— Не си мъртъв! — извисих глас, за да надвикам вятъра, който свистеше покрай застрашително люлеещата се люлка. — А сега престани да шаваш, преди да си претрепал и двама ни.
Сам побърза да ме послуша и легна неподвижно на дъното на люлката. Прелетяхме над планините, първо нагоре, после настрани и надолу, докато накрая се озовахме над пустинята. Почувствах близостта на пясъка още преди близнаците да кацнат, да пуснат плата и да усетя твърда земя под себе си.
Джин се смъкна от Маз и ми подаде ръка да се изправя, а Тамид упорито си остана на гърба на Из. Джин ме огледа набързо за нови рани. Нямаше да открие такива. Не бях израснала в сянката на фабрика за оръжие, без да науча едно-две нещица, като например как да превърна обикновени патрони в халосни.
Сам се остави да го изправим на крака, но щом го пуснахме, се свлече обратно на земята.
— Като се замисля, излишно е да се напъвам — уж говореше спокойно, но гласът му потреперваше. — За момента е твърде амбициозно да се опитвам да стоя прав.
Джин приклекна до него.
— Добре ли си? — попита го и се зае с окованите му ръце.
В гласа му се долавяше напрежение, но Сам не би могъл да го долови. Нямаше нужда да научава за спора между мен и Джин.
— Е… — Сам се опипа тук-там. — Краката нещо не ме слушат. А и се врекох на толкова много богове, че едва ли ще успея да съм верен на всички — задърдори той с бясна скорост. — Май да те хванат да изневериш на бог е гope-долу два пъти по-неприятно, отколкото да те хванат да изневериш на жена. И все още не съм сигурен дали не халюцинирам. — Той присви очи към мен. — Но като оставим това настрана, имал съм и по-лоши дни.
— Още е едва утрин — отбеляза Джин, когато оковите изщракаха и паднаха на земята. — Може да стане и по-лошо — и той дружески тупна Сам по гърба, преди да се изправи.
— Така, само за протокола — Сам разтърка освободените си ръце, — защо все пак не съм мъртъв?
— Защото си един от нас — подадох му ръка да се изправи. Като че ли се беше поокопитил. — И ако някой ще те екзекутира за измяна, ще бъдем ние, а не те. — Сам присви очи срещу мен, после лицето му се разтегли в огромна искрена усмивка. — Мълчи — заканих му се, понеже предчувствах, че на езика му се заформя някоя хаплива забележка.
— Знаех си аз, че съм ти слабост — той стисна ръката ми и се остави да го издърпам.
— Само защото имаш навика да ни измъкваш от неприятности — пуснах ръката му. — Хайде, трябва да продължаваме.
Сам все още не беше напълно на себе си, но очите му бързо пробягаха от мен към Джин и накрая към Тамид, който продължаваше да не поглежда никого.
— Къде е принцесата?
Лейла…
Сестрата предателка на Джин бе единственото, за което постигнахме единодушно съгласие. В най-добрия случай беше огромно бреме за мисията ни, а в най-лошия — неоправдан риск.
Затова я оставихме. Надрасках набързо бележка за Билал, която връчих на един от войниците му и заръчах да му я предаде.
Грижи се за нея. Може да се окаже последната ти възможност, когато султанът почука на вратата ти.
На нас можеше да носи неприятности, но като заложник в Илиаз би могла да бъде от полза. Току-виж попречи планината да бъде заличена от лицето на земята, преди да се върнем.
— Много тежеше — отвърнах.
— А ако има някакво предимство в това да пътуваш без цяла армия — подметна Джин, като подхвърляше от едната си ръка в другата компаса, чиято стрелка продължаваше да сочи на юг, — то е, че можем да се придвижваме бързо.
Глава 16
След известно време летенето започва да отегчава.
Въобще след като първоначалното въодушевление от скока в бездната, от потъването на пустинята под краката, от възбудения писък на вятъра в ушите, докато се реехме многократно по-високо, отколкото се полагаше на безкрили същества… след като всичко това отмина, оставаше само чакането. Горещото слънце ни следваше неотклонно, миля след миля, ръцете ни се схванаха от стискането на перата, вятърът осуетяваше всякаква възможност за разговор. Насочихме се на юг, накъдето сочеше компасът на Джин. Първоначално се отклонихме силно на запад, за да можем да прелетим по-близо до планините по западната граница на Мираджи. Така щеше да е по-добре, отколкото да се отправим право на юг през пустинята и да рискуваме да останем без вода, преди да открием Еремот.