Тръгнали бяхме без армия, без план, без каквато и да било представа пред какво ще се изправим. Но така или иначе нямаше какво друго да направим, освен да следваме компаса на Джин и да видим какво ще намерим на финала. Всеки изгубен ден беше поредният, който приятелите ни прекарваха в тъмница. Може би бяха изложени на опасност. Може би умираха.
Едва в края на първия ден забелязах, че очертанията на релефа под нас започваха да ми изглеждат познати. Кратка пауза в безкрайните вълни на пустинята, в безкрайните златни пясъци и сини небеса, назъбена пролука в земята — Долината на Дев.
Сърцето ми буквално прескочи, докато протягах врат през шията на Маз и надничах надолу. Минавахме покрай най-северния ръб на долината — това беше пътят, по който щяхме да поемем към дома, ако се връщахме от север. Ако се връщахме с Ахмед. С Шазад до мен. Защото там някъде далече под нас, скрит в извивките и чупките на каньоните, се намираше някогашният ни дом, останките от въстаническия лагер.
Обзе ме отчаян, безразсъден порив да накарам Маз да кацне. Може би ако кацнеше в долината, щяхме да се почувстваме у дома. Щях да вдигна пясъка, под който погребах лагера, когато се наложи да побегнем, и да го изровя подобно на древна реликва. Можехме отново да сме в безопасност, поне за малко. Осъзнах, че е глупаво. Вече бяхме твърде далече от този дом.
Малко преди залез-слънце спряхме в покрайнините на Фахали. По-близо до цивилизацията не смеехме да припарим. Една неприятна подробност от припряното ни бягство беше, че не само Лейла остана в Илиаз. Храна, оръжия, мехове с вода… въобще много от нещата, които щяха да ни трябват, когато се отправехме на юг.
— Ще идем двамата със Сам — обяви Джин, след като преброи скромните ни запаси от монети. — Напоследък не е безопасно за полуджинове.
— Защото един чуждоземец от другия край на света изобщо няма да се набие на очи? — заядох се аз.
Протегнах крака, сковани от дългия престой върху пернатия гръб на Маз.
— Бих казал — Сам се почеса по темето, — че определено няма да се набия толкова на очи, колкото някой със синя кожа и синя коса.
— Хей! — викна възмутено Из, а Маз успя да докара обидено изражение, нищо че беше приел формата на едър гущер.
— Редно е аз да ида — възразих, насочила поглед към града на хоризонта. — Стига да не поглеждам никого в очите, би трябвало да се оправя.
— Точно така — отвърна Джин и преобърна монета от две лузи върху кокалчетата на ръката си. — Кога за последно се е случвало да загазиш, ако си сама? Сигурен съм, че всичко ще е наред.
Въпреки това подхвърли монетата към мен. Улових я във въздуха и той ми подаде останалите пари. Знаеше, че съм права. Чуждоземец в тази част на пустинята по време на война определено би събудил подозрения.
Нагласих шиймата върху лицето си.
Тамид свали изкуствения си крак и приседна на земята.
— Никой от нас не знае накъде води компасът.
Знаех, че говори на мен, макар да не ме поглеждаше.
— Вероятно известно време няма да припарваме до цивилизацията. Ако искаш, можеш да останеш тук. Когато всичко приключи, влаковете пак ще тръгнат към Дъстуок…
— Не! — Той дори не вдигна глава. — Тръгнали сме на юг, а Дъстуок е на юг. Продължавам с вас, докато не се доближа до дома.
Дом. Ако Дъстуок беше домът, а не Долината на Дев, аз не исках никога да се прибирам у дома.
Фахали не беше кой да е град, а първият, който бе коленичил пред Ахмед, след като спасихме жителите му от Нуршам. Беше един от нашите градове, или поне така беше по-рано. В продължение на близо два века преди това бе окупиран от галаните. А сега, след като вестта, че Ахмед е мъртъв, се бе разнесла, градът се люшкаше ту в едната, ту в другата посока. Крачех по улиците му и усещах напрежението. Мълвата за предстояща война и нападения очевидно беше стигнала дотук. Всички ходеха с наведени очи, движеха се бързешком, сякаш се страхуваха да се заседят на открито.
И аз не вдигах очи, докато обикалях града, вдигнала шиймата върху лицето си. Тук имаше хора, които можеха да ме разпознаят, нищо че не привличах погледи като Джин или близнаците.
Този град ме познаваше. А някога и аз го познавах, при това дяволски добре. Но градът се беше променил, откакто го напуснахме. Улиците гъмжаха от жени в дрипи, от просяци, от босоноги деца. Там, където някога се издигаше пазарът, улиците бяха празни, прозорците на магазините бяха заковани.
Усетих, че нещо подръпва дрехите ми. Извъртях се бързо и сграбчих малката ръчица, която се опитваше да се пъхне в джоба ми. Момиченце с огромни очи върху изпито личице.