— Нищо не правех!
Дързостта на лъжата донякъде бе помрачена от изписалия се върху лицето на детето страх.
— Няма нищо — приклекнах в праха, без да пускам ръчичката, да не би да побегне. — Можеш ли да ми кажеш какво се случва в града?
Девойчето ме изгледа подозрително, сякаш не вярваше, че е възможно да не знам.
— Вече няма храна — отвърна след кратка пауза. — Татко казва, че това ни е наказанието, задето се обърнахме срещу султана.
Значи султанът ги беше обрекъл на гладна смърт, понеже се бяха съюзили с нас. Лесно можеше да го направи. Търговията в пустинните градове се крепеше на керваните и влаковете от източните части на страната. Ако спреше онези, които идваха от другата страна на планината, храната нямаше да стига за всички.
— Кажи на татко си, че има разлика между наказание и отмъщение.
Пуснах детето и смъкнах шиймата. Облегнах се на стената и проклех султана наум. Ахмед никога нямаше да допусне такова нещо, ако беше тук. Дявол го взел, никога нямаше да го допусне и ако беше султан! Неведнъж съм го виждала да дава собствената си храна на по-гладните.
Явно щях да напусна този изгладнял град, без да набавя храна за другарите си. Из и Маз може би щяха да успеят да хванат някой заек, та да го сготвим за вечеря. А след това… щеше да се наложи някак да оцеляваме. В това поне ни биваше. Именно затова все още бяхме живи.
Детето не хукна, както очаквах. Очите ни бяха на едно ниво и то се взираше в мен с любопитство.
— Ти не си ли Синеокия бандит? — попита безцеремонно. И преди да успея да отговоря, продължи. — Да ни спасиш ли си дошла? Човекът с униформата каза, че ще ни спасиш.
— Кой човек с униформа?
— Онзи, дето мина през града преди няколко дни. Каза, че въстаниците ще ни спасят. Че бил генерал и ги разбирал тия неща. Дъщеря му била от тях и сте щели да ни спасите.
Генерал Хамад, бащата на Шазад. Явно беше минал оттук. Инстинктивно завъртях глава наляво и надясно, като че можех да го зърна нейде. Нищо че беше заминал отдавна.
— Така ли е? — не млъкваше детето. — Да ни спасиш ли си дошла?
Искаше ми се да излъжа, да й кажа, че така и ще направя. Че можех да ги спася. Но не бях ли най-обикновено момиче от Дъстуок?
— Не — изправих се и я побутнах. — Не съм дошла да ви спася. Но ще се опитам да спася някой, който да ви помогне.
Имаха нужда от нещо повече от незначително девойче от Дъстуок. Имаха нужда от своя принц. От неговия генерал. Аз можех единствено да се опитам да върна истинските спасители.
На шестия ден от пътешествието ни компасът на Джин рязко смени посоката. Сочеше юг още откакто напуснахме Илиаз, право през пустинята като изстрелян куршум. Но сега стрелката внезапно се завъртя на север. Излизаше, че сме подминали целта си. Джин побърза да се наведе към главата на Маз, да му каже да кацне. Маз послушно се стрелна към пясъка, а Из го последва.
Присвих очи срещу следобедната мараня. Недалеч от нас се издигаше град, първият, който виждахме от няколко дни насам. Не го бях забелязала, когато го подминахме от висините, но сега веднага го разпознах: Джунипър. Най-големият град в Последната страна. Именно тук се качих на влака за Изман преди година, тук ме настигна Джин, когато се опитах да се отправя на север, задигнала компаса му. Наричаха го град и навремето беше най-голямото населено място, което бях виждала. Но след това видях Изман. А в сравнение с Изман Джунипър бледнееше.
Компасът на Джин сочеше право към града.
Нещо не беше както трябва. Съзнавах, че трябва да се радвам. Да се чувствам обнадеждена. Наближавахме целта си. Открихме хората си. Но това не беше Еремот, легендарният затвор. Беше най-обикновен град в пустинята. Колкото и да не вярвах на Лейла, онзи път не ме беше излъгала. Така че вместо надежда, в гърдите ми се надигна нов страх. Че гоним вятъра. Че сме объркали пътя. Че Ахмед и останалите няма да са тук.
Имаше само един начин да разберем със сигурност.
Вървяхме мълчаливо, следвайки компаса. Из се превърна в птичка, захвърка развълнувано ту напред, ту назад, а Маз се настани на рамото ми като малък гущер със синя глава, който се припича на следобедното слънце.
Придвижвахме се бавно заради Тамид. На няколко пъти го улових да поглежда назад през рамо. Назад към Дъстуок. Обещала му бях, че ще го отведа колкото се може по-близо до дома. А Джунипър ми се струваше дяволски близо.
Утре сутринта вече щеше да си е у дома. А аз можех да си повтарям колкото си искам, че Дъстуок не ми беше дом, но истината е, че единственото, което правеше живота ми поносим през последната година там, след като обесиха мама, беше Тамид. И макар да ме мразеше, аз него не бих могла да го намразя. Мразех само мисълта, че ще се върне там.