Че щях да изгубя още един приятел. Вярно, нямаше да ми го отнеме смъртта, но никога повече нямаше да го видя.
Когато минахме през градските порти, наближаваше здрач. Джин и Сам пристегнаха шиймите си, та да прикрият чуждоземните си черти, и всички вкупом се сляхме с множеството.
Войната все още не беше обхванала юга истински, но симптомите се забелязваха. По пазарските сергии далеч по-рядко се виждаха стоки от други краища, освен от пустинята или близките планини. А въоръжените мъже из улиците се срещаха доста по-често, отколкото по-рано.
Последвахме компаса покрай шарените сергии, през улици, които ни се сториха учудващо чисти и широки в сравнение с лабиринта на Изман. Това беше нов град. Името му беше на мираджински, а не на стария език. Свеждахме глави под навеси, заобикаляхме прясно боядисани сгради, подминавахме жени, задърпали разревани дечица по-далече от дюкянчетата за бонбони.
Най-после заобиколихме ъгъла на яркосиня къща, на прага на която клечеше малко момче, стиснало нещо блестящо в ръце.
Спряхме нерешително и го загледахме. Едва ли беше на повече от шест, говореше си само и въртеше компаса в ръчички, както правят децата, когато разиграват някакъв сюжет наужким. Когато детето съчинява свят, в който не е мърляво момче с компас в ръце или кльощаво девойче в задния двор с пистолет в ръка и наредени консервени кутии, а например велик изследовател, тръгнал на приключение, или Синеок бандит.
Някой трябваше да го заговори.
Джин пристъпи пръв, а ние останахме да наблюдаваме откъм входа на уличката. Той приклекна и облегна лакти на коленете.
Момченцето вдигна очи и го зяпна с огромни тъмни очи, бдителни, но не уплашени.
— Здравей! — поздрави го Джин и дръпна шиймата, за да разкрие цялото си лице. — Как се казваш?
— Оман.
Естествено. Половината момчета в страната се казваха Оман, бяха кръстени на султана.
— Така ли? — Джин се приведе напред. — И баща ми се казва Оман. — През всичките месеци откакто го познавах, никога не го бях чувала да нарича султана свой баща. — Можеш ли да ми кажеш откъде имаш този компас, Оман?
— Намерих го — отвърна детето и притисна компаса до гърдите си. — Не съм го откраднал.
— Вярвам ти — съгласи се Джин търпеливо. Виждах, че е разтревожен — палецът му описваше кръгове по другата длан. Щом компасът не беше у Ахмед, нямаше как да го открием. — И къде го намери?
— На гарата — отвърна детето след кратко мълчание.
— Мислех, че напоследък няма влакове — отбеляза Джин и погледна към мен.
Свих рамене в недоумение. Влаковете от Изман бяха спрели още преди месеци, поне доколкото знаех, още откакто завоювахме западната пустиня.
— Не тръгват оттук — отвърна момчето и завъртя подигравателно очи, сякаш нищо не разбирахме. — Но понякога пристигат. И пренасят хора.
— Войници и затворници?
Момчето сви рамене.
— И къде отиват тези, дето пристигат?
Момчето отново сви рамене.
— Извън града. Към планината.
Значи султанът превозваше затворници. Джунипър беше най-отдалеченият южен град, до който можеше да се стигне с влак. А след това ги отвеждаха в Еремот… където и да беше той. Ако изобщо съществуваше.
Значи бяхме близо, можехме да ги намерим, но всяка минута, която губехме в търсене, удължаваше присъдата им.
— Оман — подхвана Джин сериозно, без да сваля очи от детето, — знаеш ли, този компас принадлежи на брат ми. — Той бръкна в джоба си и извади другия, еднаквия, макар и поочукан.
— Сега е мой — отвърна Оман упорито.
— Знаеш ли какво, ще го купя от теб.
Десетте лузи, които Джин извади от джоба си, бяха цяло богатство за детето. Оман ги сграбчи с готовност и пусна компаса в прахоляка.
Джин се върна при нас, стиснал компасите. Кокалчетата му бяха побелели. Протегнах ръка и я сложих върху юмрука му. Не можех да му кажа, че всичко ще се нареди, понеже устата ми не можеше да изрече лъжа.
Той размърда пръсти в моите, но вместо да се дръпне, както очаквах, пъхна компаса на Ахмед в ръката ми.
— Трябва да измислим нов план — каза.
Глава 17
Красивият генерал
Някога, в една далечна пустиня, постоянно разкъсвана от войни, живеел велик генерал, който копнеел за наследник. След дълги години молитви любимата му съпруга най-сетне заченала. Но когато родила, детето се оказало не син, а дъщеря.
Генералът преглътнал разочарованието си, понеже силно обичал детето, а то растяло силно и здраво. След няколко години съпругата на генерала родила второ дете, този път момче. Генералът и майката ликували. Но скоро станало ясно, че момченцето не е така силно както сестра си. Често боледувало и плачело, понякога толкова немощно, че никой не го чувал.