Минали години и дъщерята израснала силна и красива, а синът — бледен и болнав. Понякога, когато момчето се чувствало по-силно, сестра му сядала до него да му чете. В един такъв ден съседско момче забелязало немощния син на генерала и взело да му се подиграва и да го замеря с камъни, та да го предизвика да му отвърне.
Но вместо синът скочила дъщерята.
Когато генералът се намесил, с голямо смайване установил, че дъщерята има кръв само по юмруците, а съседското дете има кръв и по лицето.
В този миг генералът прозрял истинската същност на момичето. Именно тя била наследникът, за който се молел толкова години, наследникът, който щял да защитава семейството и страната му, когато станел твърде стар и слаб. И така, тайно от всички, той научил дъщеря си да си служи с всякакви оръжия, обяснил й как да печели битки. Как да спечели цяла война, ако се наложи. Но не знаел какво бъдеще я очаква.
В един горещ ден, докато вървяла през пазарището на Изман, дъщерята срещнала Въстаналия принц. Разбрала на коя страна трябва да се бие. Станала генерал на велик владетел.
Красивият генерал се изправяла отново и отново в името на онези, които не можели да се защитават, и не след дълго и други се изправили редом до нея. Печелела всяка битка, една подир друга, точно както я учел баща й.
Но един ден загубила.
Наказали я, задето дръзнала да поиска по-добър свят. Заточили я в тъмнината, на скришно място, където достойната смърт да не може да я намери. Където да не може да се бори, защото пазачите й не били от плът и кръв, а изтъкани от метал и магия.
Този път не могла да намери изход въпреки острия си ум и бърза мисъл. За първи път дъщерята на генерала била принудена да гледа, вместо да се бори.
Гледала как мъже и жени горят пред очите й.
Накрая нечестивите създания от метал обърнали взор към младата принцеса с виолетовата коса, сестрата полуджин на Въстаналия принц. Гърбът на Красивия генерал я болял, задето се прекланяла, когато не искала да се прекланя. Очите я болели, задето ги извръщала от горящите мъже и жени. Гърлото я боляло, задето мълчала.
Тогава тя отворила уста, разтворила очи и изправила гръб. И тръгнала към смъртта наместо принцесата.
Глава 18
Имах чувството, че времето изтича между пръстите ни с всеки изминал момент, в който не бяхме в планината да търсим Еремот.
Джунипър се опитваше да организира някаква форма на самоуправление в отсъствието на въстаниците и на султана. Изникваха нови квартали. Мъже с пушки искаха пари от невинни хора, за да ги защитават от мъже с ножове. Султанските войски, които минаваха през града, не се интересуваха от тия подробности — тяхната работа беше да превозват затворници. Не се интересуваха и другите войници, било то чуждоземни, или мираджински — те поемаха към планината и повече не се завръщаха, както твърдеше мълвата.
В странноприемницата, в която отседнахме през нощта, някакъв мъж се опита да ни ограби, та се наложи Джин да му счупи ръката. Това бързо сложи край на неприятностите за нас. Въпреки това продължихме да се редуваме на пост през нощта, сякаш отново бяхме в пустинята, а не на сигурно място зад дебели стени.
На сутринта ни събудиха група мъже, които шумно проповядваха под прозорците ни за свършека на света.
Крещяха, че от планините иде смъртта. Че всеки, който се осмели да излезе от града с нечисто сърце в гърдите, ще срещне смъртта си.
Не можех да преценя дали сърцата ни са чисти, но щеше да се наложи да излезем от града по един или друг начин. Трябваше да намерим останалата част от въстаниците и се налагаше да побързаме. Всеки изминал ден приближаваше Ахмед и Делия, Шазад и Рахим към смъртта.
Само че първо трябваше да свършим нещо друго. Бях обещала.
От Джунипър до Дъстуок ни делеше по-малко от ден път на гърба на магическа птица. По-малко от ден между мястото, където бяхме родени с Тамид, и града, който цял живот ми се бе струвал невъзможно далечен. Не съжалявах, че напускаме Джунипър, не съжалявах, че отново сме на път, но можех да изкарам още поне стотина години, без да виждам Дъстуок. Само че бяхме обещали да отведем Тамид у дома, стига да ни се удаде сгоден случай. А полуджиновете спазват обещанията си. Освен това компасът на Ахмед тежеше неприятно в джоба ми и ми напомняше, че и без това не знаем накъде да вървим.