Инстинктивно усетих, че наближаваме Дъстуок. Не че пейзажът се промени — отвъд Джунипър, докъдето поглед стигаше, всичко бе безплодна равна пустиня. И все пак усетих нещо, което не можех да обясня. Промяна във въздуха, който сякаш се увиваше около мен и ме теглеше напред. Обвинителният блясък на слънцето върху врата ми, сякаш бях направила нещо нередно, понеже си бях тръгнала. И ето, градът внезапно се очерта в далечината, изрязан на фона на съвършено синьото пустинно небе като сянка посред пладне: забравеното от бога място, където бях израснала.
Облегнах се на шията на Маз и надвиках вятъра, за да му кажа да ни свали. Не исках да приближаваме повече.
— Оттук ще можеш да се прибереш и пеш — казах на Тамид, докато слизаше от гърба на Из. Бяхме достатъчно далече от града, та никой да не ни види, и същевременно достатъчно близо, за да се справи той сам. — Вероятността да те застрелят ще е по-малка, ако не се появиш от небето на гърба на гигантска птица.
Тамид, който се опитваше да запази равновесие върху изкуствения си крак, най-сетне вдигна поглед.
— Няма ли да дойдеш с мен?
Поклатих глава.
— Ти си този, който искаше да се прибере, не аз.
Тамид сведе глава, кимна.
— Значи тук ще се сбогуваме.
— Май така излиза.
Дори не понечих да сляза от гърба на Маз. Чакаше ни още много път и беше добре да използваме остатъка от деня.
Тамид като че ли се накани да каже нещо, но Джин го изпревари.
— Нещо става.
Извъртях се към него. Очите му бяха впити право напред, към Дъстуок.
Присвих очи срещу ярката пустинна светлина. Градът изглеждаше точно така, както когато го напуснах. Дори оттук различавах дървения покрив на молитвения дом, извисил се малко над съседните покриви. Няколко къщи по-надолу беше тази на чичо ми. Още няколко, но в другата посока — къщата на Тамид, единствената в целия град на два етажа. Навремето смятах, че няма да срещна по-богато семейство от неговото. А после известно време поживях в палат.
В следващия момент осъзнах какво беше особеното. Нямаше никакъв признак на живот. Дори и в горещ ден като днешния все щеше да има някакво движение, все нечие лице щеше да наднича от някой прозорец.
Но градът изглеждаше изоставен.
Изругах тихо и се спуснах от гърба на Маз. Времето отново ни се изплъзваше. Но макар да не исках да стъпвам в Дъстоук, додето съм жива, не можех да оставя Тамид сам-самичък в празен град. Щеше да умре от глад или да стане жертва на пустинен дух или диво животно, преди да успее да се добере до цивилизацията.
— Май все пак ще дойдем с теб.
Напредвахме бавно през мекия пясък към мястото, което ме беше създало — или поне част от мен, опасната, гневна, неспокойна, себична част. Онази, от която се опитвах да се отърва късче по късче. Тамид вървеше начело въпреки изкуствения крак, нетърпелив да се прибере у дома. А аз изоставах все повече и повече, та накрая Джин забеляза. Забави крачка и изчака да го настигна.
— Знаеш ли историята за Ихаф Скитника? — попитах. Приближавахме града, нищо, че вървях колкото можех по-бавно и усещах как не ми достига въздух. — Ихаф бил земеделец. Но напуснал дома си и победил пустинния дух, който тормозел народа му. В Изман празнували победата му в продължение на цели сто дни. А накрая…
— Накрая взел, че се прибрал, хванал отново ралото и заживял мирно и спокойно — довърши Джин и подръпна шиймата, та да закрие лице от силното слънце. — Майка ми разказваше тази история.
— И моята. — Очите ми потърсиха мястото, където някога се издигаше къщата на майка ми. Преди да изгори.
Дали в някоя нощ, отвъд пустинята и отвъд морето, двамата с Джин сме слушали една и съща история, разказвана от майките ни под едни и същи звезди? — Винаги съм мразела края на приказката. Как може да се прибереш у дома след такива подвизи? След като си убивал чудовища и си спасявал принцеси, пирувал си в домовете на безсмъртни създания…
— Навремето, когато всичко едва започваше, мислех, че съм готов на каквото и да било, за да се прибера у дома — отбеляза Джин, като гледаше право напред.
Той рядко споменаваше Ксича. Не ми беше разказвал кой знае какво. Само че къщурката им гледала към морето и неизменно миришела на сол. Че двамата с Ахмед делели едната стая, а Делила и майката на Джин — другата. Че подът вечно бил изцапан с черната боя, с която боядисвали лилавата коса на Делила. Че покривът бил изгнил и течал толкова силно, че когато Джин бил на шест, двамата с Ахмед откраднали малко дъски от пристанището и се покатерили на гредите, за да го закърпят. На дланта му още имаше белег от ръждив пирон. Знаех, че това е бил домът им, докато двамата с Ахмед плавали по море, от пристанище до пристанище. Докато Ахмед не го изоставил заради пустинята, а когато майката на Джин починала, той прибрал Делила, за да я доведе тук. Мястото, където трябвало да създадат нов дом.