Замислих се за Долината на Дев, за шарената палатка, която делих с Шазад в продължение на половин година. За топлите нощи, натежали от звезди. И аз бях готова на всичко, за да се прибера у дома. Само че ни го отнеха. А след това ни го отнеха още веднъж в нощта, когато султанът ни хвана из засада.
Това тук не беше дом. Никой от двама ни вече си нямаше дом.
Колкото повече наближавахме, толкова по-очевидно ставаше, че Дъстуок е притихнал като мъртвец. Оглеждах се за потрепването на перденца, което да подсказва, че все някой ни наблюдава, ослушвах се за гласове. Усещах странна тръпка в тила, безпокойство. Тук витаеше опасност.
С Джин настигнахме останалите и извадихме пистолетите още в покрайнините на града. От дясната ми страна Сам последва примера ни, а близнаците се превърнаха в едри кучета с остри зъби. Вдигнах пръст от спусъка за миг, отместих пистолета от кожата си, за да съм сигурна, че усещам и пясъка с пръсти. Че силата ми не ме е изоставила.
Сетне влязохме в града.
Улиците бяха празни като чаша на пияница. Вратата на къщата на Амджат ал Хиямат се люлееше разтворена, блъскаше се силно и екотът нарушаваше тишината. В пантите бе влязъл пясък, та не можеше да се затвори. Бутнах я с крак и надникнах в тъмнината. Празна беше, но не съвсем. В средата се виждаше ниска масичка, а в стаичката отстрани различих голямо легло. Всичко останало бе изчезнало: дрехи, храна, съдове. Всичко, което човек може да вземе, когато бяга. Но не и когато го гонят.
Излязох обратно на пустинното слънце. От молитвения дом отсреща се показа Джин.
— Няма следи от борба — каза. — Нито от плячкосване.
— Няма и тела — съгласих се. — Като гледам, хората просто са се вдигнали и са си тръгнали.
Тамид ни избута, за да мине напред, закуцука колкото можеше по-бързо. Не отговори, макар да подвикнах след него. Последвах го по петите, когато се втурна в родната си къща, макар стомахът ми да се свиваше от грозно предчувствие.
Имах чувството, че прекрачвам в недоизбистрен сън. Всичко беше точно както го помнех и същевременно напълно различно. Сините стени на трапезарията, скърцането на дъска до прага, което караше майката на Тамид да ми хвърля неприязнен поглед всеки път, когато влезех в къщата — всичко това ми беше познато. Но къщата беше празна като тази на Амджат. Оставени бяха само най-тежките неща.
— Майко! — викна Тамид с пълно гърло от подножието на стълбите.
Здравият му крак бе вдигнат на първото стъпало. Трудно му беше да се качва по стълби. Твърде много усилия, за да се разочарова на горната площадка.
— Няма ги — изказах на глас онова, което и двамата вече знаехме.
— Къде са тогава? — рече той, без да ме поглежда.
Очите му си останаха впити в стълбите, сякаш можеше да ги призове с волята си.
— Не зная — казах.
— Мъртви ли са?
Да, опитах да кажа, понеже ми се струваше твърде вероятно. Но, за щастие, думата отказа да излезе от устата ми.
— Не — казах с въздишка на облекчение. — Не са мъртви.
Излязох на улицата, та да го оставя за няколко минути насаме в къщата, в която беше отгледан. Навън тишината бе все така зловеща. Дръпнах шиймата от лицето си и тръгнах по главната улица. Слънцето яростно впиваше лъчи в темето ми като сърдития поглед на родител, ядосан, че се прибирам толкова късно.
Подминах магазина и се запитах дали по дъските още има пръски от кръвта на Джин от онзи път, когато заших раната му.
Влюбих се в теб, докато кървях под един тезгях в дъното на пустинята, а ти ми спаси живота — така беше ми прошепнал Джин онази нощ. Още тогава, когато нито един от двама ни не се беше променил.
Ето тук бе започнала нашата история.
Къщата на леля ми беше последната в редицата. Точно двеста и петдесет крачки от магазина — знаех, защото ги бях броила стотици пъти. Нещо в тази къща беше по-различно. Като за начало вратата беше затворена. Въобразяваш си, скастрих се. Изглеждаше ми различно само защото я познавах най-добре. Все пак бутнах предпазливо вратата и сърцето ми се разтупка напрегнато, когато пантите изскърцаха и светлината рязко нахлу в мрачната вътрешност.
Къщата беше празна, досущ като къщата на Тамид.
Мястото, което някога бе препълнено с хора, със съпруги и деца, сега беше празно. Не можех да разбера дали чувствам облекчение, или разочарование. Тръгнах из къщата под съпровода на скърцащите дъски и пристъпих в стаята, в която спях навремето. Тук поне влизаше светлина през единственото прозорче. Същото, през което се промъквах в тъмна доба.