Стаята беше гола. Но сега, на светлината от прозореца, разбрах защо къщата изглежда по-различно. Празна беше, но не изглеждаше изоставена. Подът беше пометен, за разлика от другите къщи, в които царстваха пясък и прахоляк. Прозорецът изглеждаше измит. Някой се грижеше за тази къща. И доколкото можех да преценя, този някой бе наминал доста скоро. Съвсем скоро.
Зад мен изщрака затвор на пушка.
Глава 19
— Спокойно, вдигам ръце — изрекох, макар че мозъкът ми прехвърляше вариантите с бясна скорост. Не можех да разчитам, че Джин или Сам ще дойдат да ме търсят преди куршумът да се забие в гръбнака ми.
— По-живичко — нареди ми женски глас. — И се обърни да те виждам.
Фигурата зад мен се отмести и в стъклото на прозореца улових метален отблясък. Отражението не беше ясно, но все пак ми стигаше, за да се ориентирам къде е. Размърдах се леко, та да усетя пясъка, полепнал по ботушите ми.
— Обърни се, казах — повтори гласът. Определено жената беше местна, от Последната страна. — Ако смяташ да се мотаеш, мога да ти помогна с един куршум в краката.
Нямах никакво намерение да се мотая.
Посегнах към пясъка и с рязко извъртане на тялото се свих към пода. Вдигнах ръка и запокитих пясъка в цевта на пушката, която падна от ръцете й. Пушката изтропа върху дъските и изхвръкна към ъгъла.
Вече бях на крака. Пуснах пясъка, острата болка мигом отшумя, а в следващия миг вече бях извадила пистолета…
И го насочих право в гърдите на леля Фара.
Тя замръзна на място и ме зяпна. Изненадата ясно се изписа на лицето й, както вероятно и на моето. И двете бяхме онемели.
Тя се окопити преди мен.
— Надявах се да имаш поне малко приличие и вече да си мъртва.
Доста дръзко, при положение че ми беше на мушката. Но пък това беше Дъстуок. Тук рано или късно всеки се оказва на нечия мушка. Свиква се.
— Явно си допълзяла обратно, след като мъжът, с когото побягна, те е изритал, а? Никак не съм изненадана. Колко време му трябваше, за да разбере, че не може да те излекува от нахалството с камшик? Цяла година се мъчих без никакъв успех.
Имах чувството, че е минал цял един живот от времето, когато се налагаше да търпя обидите и побоите на леля ми. Вече цяла година се опитвах да забравя Дъстуок и някогашното си аз. Но сега, застанала пред нея, се почувствах сякаш всичко е било едва вчера. Зачаках думите й да отворят пресни рани, да се почувствам унижена и гневна и безсилна, въпреки че държах пистолет.
Но не се случи нищо такова. Думите й звучаха глухо, като че ги крещеше от дъното на дълбока яма и само аз виждах, че не може да изпълзи отвътре.
— Лельо Фара — свалих пистолета и го тикнах в кобура. Ако се наложеше, можех да се справя с нея и без оръжие. — Какво се е случило тук? — Посочих къщата, огромна и празна. — Къде са останалите?
— Заминаха — изсъска тя, като че аз бях виновна за всичко. — Събраха си багажа и тръгнаха. Какво да правят тук, след като фабриката престана да работи?
Шира бе споменала, че положението в Дъстуок станало много тежко след затварянето на фабриката. Значи може би действително аз бях виновна, или пък Джин, ако трябваше да сме точни.
— А ти какво правиш тук?
На лицето й се разстла лукава усмивка и тя приглади с длан халата си.
— Не че ти влиза в работата, но чакам писмо от дъщеря ми.
Тонът й бе уверен и самодоволен, но думите й ме изпълниха с ужас. Говореше за Шира, братовчедка ми. Смътно си спомнях как Шира ми бе казала, че мога да имам доверие на Сам, понеже тя самата му поверила семейството си. Че се грижел изпращаните от нея писма и пари да стигат до Дъстуок. Ала вече нямаше да пристигат писма от Шира.
— Тя сега е султима, нали знаеш — довърши леля Фара.
Явно не беше научила.
— Лельо Фара, аз… — Гласът ми пресекна. Издишах бавно. — Шира… — Хич не ми се искаше точно аз да й кажа истината. Но от друга страна, длъжна бях да го направя, защото именно аз стоях и гледах как я водят на дръвника, как крачи с достойнството на истинско пустинно момиче. Загинала беше в името на въстанието. — Лельо Фара, Шира бе екзекутирана преди шест седмици.
Зачаках лицето й да се сгърчи от болка, но тя ме гледаше втренчено, със замръзнало изражение.
— Лъжкиня!
За мен можеха да се кажат много неща, но най-малко това.
— Видях го с очите си. Прояви изключителна смелост. Детето й, твоят внук… — подхванах, но лицето на Фара се изкриви от гняв, преди да успея да довърша.
— Мълчи! — кресна тя достатъчно силно, та момчетата отвън да я чуят. — Лъжлива кучка, досущ като майка си! Връщай се в бардака, от който си избягала, когато онова момче те е изхвърлило от леглото си. Безполезна…