Направих крачка към нея и тя залитна назад, а думите останаха неизказани. Явно беше очаквала, че ще се свия безропотно под гневните й думи.
Внезапно осъзнах, че макар да беше минала година, откакто за последен път се изправих лице в лице с нея, не беше минало чак толкова време, откакто чух гласа й. Същият този глас съскаше в главата ми, откакто Имин загина. Който злорадстваше и питаше за коя се мисля, та да поемам водачеството на въстанието, подиграваше ми се, че явно се мисля за голяма работа, щом раздавам заповеди наместо истински принц, макар че съм нищо и никакво момиче, родено в бедност и нищета.
Само че аз знаех коя съм. Можех да отговоря на подлия въпрос. За коя се мислех? Дъщеря съм на джин. И съм въстаник. Съветник на принц. Изправяла се бях пред войници и кошмари и кожекрадци. Била се бях и бях оцеляла. Устоявала бях срещу султана не един и два пъти. Призовала бях безсмъртно създание и го бях пратила на смърт. Спасила бях животи и бях пожертвала животи и бях видяла повече и сторила повече добрини, отколкото тя някога би могла да стори. И го бях направила за спасението на хора като нея — хората от Дъстуок, гневни, огорчени и отчаяни, в страна, която не се интересуваше от тях. Направила го бях заради принц, който се вълнуваше от съдбата им.
Знаех коя съм. Всъщност Дъстуок нямаше никаква представа в какво съм се превърнала, откакто го напуснах.
— Ще го кажа само веднъж — започнах равно. — Казвам се Амани, или Синеокия бандит, ако искаш да сме по-официални. — Нещо в лицето й трепна. Явно слуховете бяха стигнали и дотук. — А не нещо друго. — Млъкнах за миг, за да й стане ясно, че името ми не е „кучка" или „безполезно нищожество", после отстъпих назад. — Така, сега имам няколко въпроса и искам истината. Дошла си тук, за да чакаш писмо от Шира. Откъде дойде? Къде са всички останали?
Очите й припламнаха яростно.
— Едва не умряхме от глад — просъска след малко. — Нямаше нищо за ядене. Целият свят ни забрави, всички ни изоставиха, а после дойде той и ни предложи спасение.
— Той? — повторих, но леля Фара се беше увлякла от собствения си разказ.
— Нямахме какво да губим. Така че го последвахме към нов живот. — Очите й се замъглиха, в гласа й се появи фанатичен плам.
— Кого сте последвали? — попитах предпазливо.
Имах чувството, че е превъртяла.
— Човека в планината.
Внезапно се върнах мислено в покоите на Билал, стиснала страницата от книгата, впила поглед в окованата под скалите фигура.
Няма такова нещо като „само" приказка, му казах тогава.
— Пратен беше да ни помогне в бедата. — Леля ми се усмихна злорадо на стреснатото ми изражение, доволна, че този път ме е сварила неподготвена. — Но защитава само добрите. Ако някой недостоен се обърне към него за помощ… — Тя замълча саркастично. Билал бе пратил войници да го намерят, да издирят мъжа под планината, а войниците не се бяха завърнали. — Не е направен от кръв и плът като мен и теб. Направен е от огън. И изгаря недостойните.
Човек, направен от огън, не беше човек. Беше джин.
В главата ми започваше да се оформя нещо като идея. Виждала бях на какво е способен един джин. Сами бяхме безсилни пред Стената на Ашра. Но ако изправехме легенда срещу легендата, огън срещу джински огън, щеше да е съвсем друго.
— Можеш ли да ме заведеш при него? При спасителя в планината?
Лицето на леля ми се изкриви в злобна усмивка.
— Мога. Но нека те предупредя, Синеоки бандите — изсъска презрително тя, — нямаш представа пред какво се изправяш. Той познава сърцето ти. Ще изгориш за всеки от греховете си поотделно.
— Охо! — чух гласа на Сам зад гърба й и леля ми рязко се извъртя, позагубила надменното си самообладание. Сам стоеше на прага заедно с Джин. Интересно каква част от разговора ни бяха дочули. — Та това звучи ужасно, като се сетя колко грехове имам.
— Давай да вървим — намеси се Джин и тупна Сам приятелски по гърба. — Ще ги броиш по пътя.
Тамид беше единственият, който последва леля ми с желание. Имаше семейство и се надяваше да ги намери, така че си имаше причина да се вълнува. И аз имах семейство, само че нямах никакво желание да ги виждам отново. Леля Фара ми стигаше. И все пак мисълта за мъжа под планината тласкаше краката ми напред, нищо че в сърцето си исках да хукна обратно.
Осъзнах къде ни води леля Фара няколко крачки преди останалите. Наближаваше здрач, навлезли бяхме дълбоко в планината. Минавала бях по този път и преди — с Джин, когато бягахме на гърба на буракито от хаоса в Дъстуок. Почти усещах вкуса на желязото от мините във въздуха, докато се катерехме по склона. Наближавахме билото с всяка крачка. Достигнахме стръмния връх под последните отблясъци на дневната светлина и Сази се разкри пред погледа ни. Древният миньорски град в планината. Или поне такъв беше някога, преди брат ми Нуршам да изпепели мините с джинската си сила.