Но този Сази нямаше нищо общо с града, който помнех.
Последният път, когато минах от тук, Сази представляваше хаотична плетеница от разнебитени къщурки, вкопчени с все сили в планината. Сега къщите ги нямаше, сякаш бяха унищожени от хилядолетията, макар да бе изминала само година. В покрайнините на някогашния град подминахме самотна постройка, която не беше напълно изравнена със земята. Една от стените все още стоеше, а над вратата се люлееше шарена табела „Пияният джин" — барът, в който бях оставила Джин да лежи в несвяст на една маса и бях побягнала. Сега вместо лекьосаните с алкохол маси в сянката на едничката останала стена бе опънат пъстър навес.
Леля Фара неочаквано се закова на място.
— От тук нататък не се позволяват оръжия.
Близнаците побързаха да разперят длани.
— Нас не ни брой.
— Нито пък мен. — Тамид съвсем се беше задъхал от катеренето. Но толкова пъти отказа помощта ми, че накрая спрях да го питам.
Така че оставахме трима.
Разкопчах кобура с неохота. Момчетата последваха примера ми. Сам завъртя театрално пистолетите си на пръст и ги предаде на леля Фара. Двамата с Джин й подадохме ножовете и пистолетите.
— Това ли е всичко?
Леля Фара предпазливо облегна оръжията на стената. Забелязах цели купчини оръжия под навеса, пушки и бомби, мечове и ножове. Цял арсенал в срутената сграда. — Веднага ще разбере, ако сте скрили нещо.
Не беше всичко. Видях как Джин пъха единия от пистолетите в колана си и пуска ризата отгоре. Пръстите ми играеха с резервния патрон, който бях оставила в джоба си. Заедно разполагахме с годно за използване оръжие.
— Нямам повече ножове и пистолети — казах, понеже нямаше как другояче да спестя лъжата. Но това й беше достатъчно. — Лельо Фара — попитах, когато тръгнахме отново, — какво е това място?
— След като дойдохме, осъзнахме колко сме сбъркали. — Леля Фара пъхна ръце в гънките на халата си. Суровото й изражение рязко се бе сменило, сякаш бяхме преминали невидима бариера, главата й бе сведена все едно редеше молитви. — Осъзнахме високомерието си да се опитваме да подчиним света, като строим къщи в пясъците, макар да сме родени да бродим из тях.
И действително, когато пристъпихме по-навътре в някогашния Сази, съзряхме стотици палатки, цяло съзвездие от цветове, осеяли мрачния планински склон. А сред тях се виждаха стотици хора, повече, отколкото жителите на Дъстуок, Дедшот и Сази, взети заедно. Мъже и жени се тълпяха между палатките и огньовете, смееха се, разговаряха. Групичка жени седяха заедно и кърпеха прокъсана палатка. Неколцина мъже дълбаеха нещо от дърво. Гледката ми напомни за собствения ни лагер, скрито от света убежище.
Две дечица се втурнаха покрай нас с весели писъци.
И за моя изненада разпознах едното от тях.
— Насима! — викнах, преди да помисля.
Тя спря рязко, тъмната й плитка се отметна и удари гърба й. Зяпна ме с празен поглед, сякаш виждаше непознат.
— Аз съм — притиснах ръка до гърдите си, както когато говорех с чуждоземец. Нищо, че с Насима носехме една и съща кръв. — Амани, братовчедка ти. Не ме ли помниш?
— Не е вярно! — Насима пристъпи предизвикателно към мен. — Амани е мъртва, мама ми каза. — Тя отстъпи назад. — Да не си кожекрадец? Мама така нарича хората, дето се преструват, че са други хора.
Исках да й кажа, че ако съм кожекрадец, шиймата няма да успее да ме предпази от слънцето, но тя не слушаше.
— Кожекрадец! — викна с цяло гърло, врътна се и побягна.
Хората заобръщаха глави към нас. Джин инстинктивно застана между мен и ококорените очи. Само че никой не насочи пистолет, никой не извади нож.
Бяха невъоръжени като нас. Беззащитни.
А после от тълпата се чу вик.
— Тамид?
От този глас цялата настръхнах. Глас, който толкова често ме беше хокал, задето покварявам сина й. Майката на Тамид си проправи път напред и сърцето ми трепна. За последен път я видях от гърба на буракито, преди с Джин да побегнем от кръвта и хаоса. Пълзеше към сина си, проснат в локва кръв с простреляно коляно. Точно преди да го арестуват и да го отведат в града заедно с Шира.
Сега на лицето й бе изписана плаха, неуверена надежда.
— Майко…
Тамид закуцука към нея. Надеждата избуя в неудържима радост. Тя се втурна към него. Разплака се още преди да го притегли в обятията си като да беше малко момче. Различих отделни думи между хлипанията й. Какво се е случило с теб? Какво ти сториха? А после: Жив си. Жив си. Отново и отново.